Майк Лосон - Вътрешният кръг

— Ще те пипна, момче — подвикна след кратка пауза Естъп. — Аз мога да оцелея в това блато дори чисто гол, докато ти нямаш представа какво да правиш. А когато те пипна, ще страдаш както не е страдал и най-заклетият враг на бога!

Тук звуковите вълни се разпространяваха по доста странен начин и Демарко не можеше да определи разстоянието, което го дели от Естъп. Но то едва ли беше повече от двайсет и пет — трийсет метра. В следващия миг до слуха му достигна сподавена ругатня — явно Естъп се опитваше да преобърне лодката. После прозвуча пъшкане, нямащо обаче нищо общо със звуците, които издава човек при физическо усилие. Прозвуча по-скоро така, сякаш Естъп е получил внезапен удар в корема, принудил го да изпусне всичкия въздух от дробовете си.

Миг по-късно над тъмните води се разнесе нечовешки писък.

Това бяха най-ужасните звуци, които Демарко беше чувал в живота си. Те издаваха непоносима болка и неистов ужас. В главата му неволно изплуваха думите на Естъп за блатото, в което силните същества убиват слабите, а бързите изяждат бавните. И жертвите издават последни писъци на ужас.

Естъп изкрещя още веднъж, този път далеч по-слабо. После до слуха на Демарко долетя само плискането на водата, сред която алигаторите разкъсваха жертвата си.

Накрая всичко утихна.

Демарко остана върху коренището цели четири часа, отчаяно вкопчен в хлъзгавия ствол. Всеки път, когато нещо го докоснеше — капка влага, падащо листо или лек плисък на водата в краката му, — хапеше устни, за да не изкрещи от ужас. Той беше градско момче и това съвсем не беше естествената среда, с която беше свикнал. Въображението му работеше на високи обороти и пред очите му се редуваха най-различни апокалиптични картини: водни змии, пълзящи надолу по самотното дърво, жилещи краката му отровни насекоми, изсмукващи кръвта му пиявици. Най-голям ужас изпитваше, когато си представяше, че от водата ще изскочи някой огромен алигатор, привлечен от кръвта, която продължаваше да тече от ранения му крак.

А когато не мислеше за ухапване, ужилване или изяждане, мислеше именно за раната на крака си. Добре си спомняше, че преди да го наръга, Естъп бе забил ножа в разваленото месо. И това го караше да се пита какви организми с дълги имена циркулираха в кръвообращението му в момента, насочили се към жизненоважни вътрешни органи.

Единствена утеха му носеше фактът, че кръвотечението беше спряло, което означаваше, че ножът не беше засегнал големи кръвоносни съдове. Раната пулсираше и кракът му сякаш се подуваше, но все пак беше добре, че кръвта му престана да изтича в застоялата вода.

Докато стоеше, вкопчен в дървото, Демарко дори се помоли. Отдавна беше престанал да ходи на църква, а когато го питаха за религията, която изповядва, шеговито отговаряше, че е католик в пенсия. Но в тази ужасна нощ искрено се помоли за Божията помощ. Не поиска много, просто защото си даваше сметка, че не ходи на църква и Господ отлично го знаеше. Не го помоли за чудотворно избавление, не поиска да бъде прехвърлен на твърда земя, нито пък унищожение на кръвожадните алигатори. Поиска едно съвсем просто нещо — слънцето да изгрее. Смяташе, че не е кой знае каква молба, тъй като и без него Господ я изпълняваше всеки ден.

Никога през живота си не беше мечтал толкова пламенно за изгрева.

И когато наоколо най-сетне започна да просветлява, пред очите му се разкри най-голямото чудо, което би могъл да си представи: преобърнатото кану се оказа само на метър-два от корените на дървото, което му бе предоставило укритие. Наведе се и смъкна мокрия чорап от десния си крак, след което предпазливо започна да заобиколя ствола, с цел максимално да се приближи до лодката. После протегна босия си крак, докосна кануто и внимателно започна да го притегля със свити като на маймуна пръсти.

Операцията завърши успешно и той внимателно клекна на разкривения клон. Понечи да потопи ръка във водата, за да преобърне леката лодка в нормално положение, но изведнъж я отдръпна, представяйки си как острите зъби на някой алигатор го превръщат в капитан Хук. Минаха няколко секунди, през които разбра, че няма друг избор, сграбчи страничния борд и рязко го дръпна. Лодката послушно зае нормално положение, а той побърза да се прехвърли в нея. За пръв път от часове насам го обзе чувството на относителна сигурност.

Сега му трябваше и гребло. Огледа се, но слабата видимост му пречеше да открие онова, което беше използвал Естъп. То със сигурност плуваше някъде наблизо, защото вятър и течение напълно липсваха. Реши да изчака изгрева, а след това да потърси греблото. Дори с него щеше да му бъде трудно да се добере до брега на блатото, да не говорим за използването на някакви други средства.