Майк Лосон - Вътрешният кръг

Половин час по-късно светлината вече беше достатъчно силна. След кратък оглед на околността Демарко със задоволство откри греблото, оплело се в корените на друго дърво наблизо. Явно някой горе си падаше по глупаците. Прогонвайки всякакви мисли за алигатори, той използва ръцете си и кануто послушно се насочи натам.

Наоколо нямаше никаква следа от Естъп. Дори кепето му в защитен цвят не беше изплувало над водата. Вероятно вече се е продънил в ада, при това на съвсем дребни късчета, облекчено въздъхна Демарко.

В продължение на няколко секунди остана неподвижен, с гребло на колене. Беше сигурен, че ще се измъкне от блатото, тъй като вече му се беше случвало да управлява кану — това стана преди години, на една от гребните бази на река Потомак, където даваха лодки под наем. Проблемът беше, че не знаеше накъде да тръгне.

След известно време си спомни, че през нощта Естъп бе споменал курс на запад. Окей. Без да е бил скаут, Демарко все пак знаеше, че слънцето изгрява от обратната посока. Завъртя носа на лодката на изток, примижа под ярките утринни лъчи и започна да гребе.

Дори и при най-благоприятни обстоятелства Демарко не би определил себе си като пътешественик и авантюрист. Най-близката му представа за „излет сред природата“ се свързваше с нает на плажа чадър и бавно обслужване от страна на персонала. Затова в момента — с тъпа болка в ранения крак и натрапчиво жужене на блатните мушици около главата му — той имаше чувството, че се намира в Долината на смъртта: дестинация, която беше в края на списъка с любимите му маршрути.

Въпреки това изпитваше любопитство към дивата природа наоколо. Забеляза няколко птици рибари, сред които една — вероятно синя чапла, стоеше на един крак и сякаш позираше за фотография в списание „Нейчър“. После край борда изплува едра водна костенурка и той плесна с греблото, за да я прогони. Това не беше израз на игривост, а по-скоро на желанието му наоколо да няма нищо, което би привлякло алигаторите към нестабилното кану.

В продължение на около половин час се придвижваше в относително чисти води, сред които се виждаха островчета от блатна растителност и диви цветя. От туристическите брошури в мотела знаеше, че островчетата стоят върху могили от торф, а може би и самите те бяха от торф. На кого му пукаше, по дяволите? От същите източници бе научил, че Оукъфъноуки означава „тръпнеща земя“, защото, когато човек върви по торфа — кой, за бога, би пожелал подобно нещо, — той се движи под краката му.

На открито се чувстваше сравнително добре, но по-напред каналът видимо се стесняваше и се превръщаше в тесен проход с надвиснали от двете му страни дървета. Не му се щеше да навлиза в него, но движението в източна посока означаваше да се насочи именно натам — към тунела от зеленина над заблатената вода. Не след дълго движението по права линия стана невъзможно, тъй като трябваше да заобикаля различни по големина дънери.

Клаустрофобията го връхлетя в момента, в който кануто се плъзна под гъсталака и задухът стана наистина непоносим. Синкавите гирлянди испански мъх се спускаха от клоните на кипарисите като гигантски паяжини, засилвайки усещането, че е попаднал във вътрешността на чудовищен пашкул. Растителността в тази част на блатото беше странна на вид и вероятно носеше наименования от сорта на „пурпурна мехунка“ или „пълзящ пирен“.

Демарко потръпна. Дяволското блато го караше да диша учестено и да мисли за лоши неща. Започна да гребе по-усърдно въпреки предупрежденията на разума да не изпада в паника и да не се държи като дете на тъмно. Спокойно, спокойно , мърмореше си полугласно той, сякаш изричаше тайнствена мантра.

Изпита огромно облекчение, когато лодката най-сетне напусна зеления тунел и пред него се ширнаха чистите, лениви води на блатото. Но това облекчение скоро го напусна и паниката отново се върна в душата му. Гребеше вече три часа, но приблизителните му изчисления сочеха, че снощи едва ли бяха пътували повече от час. Все още беше убеден, че се движи на изток, но явно заобикалянето на проклетите кипариси някак бе успяло да го отклони от курса. Доста по-късно си даде сметка, че следва движението на слънцето, което, както е известно, изгрява от изток и тръгва на запад. Май все пак трябваше да се включи в някой от скаутските лагери, от които като дете беше бягал като от чума.

Обзе го нерешителност. Чудеше се какво да прави. Беше безнадеждно изгубен, измъкване нямаше. Добре знаеше, че блатото Оукъфъноуки се простира на площ от около хиляда квадратни километра, а това означаваше, че може да се върти в кръг, докато пукне от глад. Но на помощ отново му се притече някакво неизвестно божество и той беше близо до решението да се моли на всички такива до края на живота си, независимо как изглеждаха и какви имена носеха.