Майк Лосон - Вътрешният кръг

Заобиколил едно малко, обрасло с високи магнолии островче, той изведнъж се оказа на стотина метра от плоскодънна лодка, в която две момчета ловяха риба. Никога през живота си не беше изпитвал по-голяма радост при вида на деца.

— Хей, момчета! — размаха ръце той.

Хлапетата се обърнаха в негова посока и на лицата им се изписа паника. Сигурно бяха излезли на риба без разрешение.

— Какво? — отвърна едното от тях, вероятно преценявайки дали не биха могли да се изплъзнат от човека в лекото кану.

— Спокойно, спокойно — вдигна ръце Демарко. — Аз съм турист, но се изгубих. Накъде трябва да греба, за да стигна до магистралата за Фолкстън?

Хлапетата го изгледаха така, сякаш беше луд.

— Натам — промърмори едното от тях и махна с ръка. — Триста-четиристотин метра.

Посочената посока се отклоняваше от маршрута на Демарко поне с деветдесет градуса.

Когато най-сетне се добра до магистралата, той скочи на брега и натисна кануто под водата, инстинктивно решил, че колкото по-късно открият лодката на Естъп, толкова по-добре. Изкачи насипа към магистралата, давайки си сметка, че изглежда доста странно. Дрехите му бяха мокри и измачкани, мръсната коса лепнеше за черепа, а под раздраните от ножа на Естъп панталони белееха босите му крака.

Не знаеше в коя посока е Фолкстън, затова хвърли мислено ези-тура и тръгна надясно. Скоро зад гърба му се появи кола и той вдигна палец. Шофьорът, естествено, не спря, преценил с един поглед странния тип с вид на сериен убиец, който крачеше по платното. Две коли след него постъпиха по същия начин, но третата, очукана тойота, даде мигач и отби на банкета.

Демарко отвори дясната врата и веднага забеляза подозрителния поглед на шофьора, насочен към босите му крака.

— Стана малка авария — подхвърли Демарко с усмивката на готин пич, когото са прецакали. — Снощи се завъртях около една мацка. Работата беше наред и тя ме покани на гости. Само дето пропусна да ми каже, че си има мъж. Извадих късмет, че изгубих само обувките си.

— И това се случва — ухили се човекът зад кормилото. Накъде си тръгнал?

Когато най-сетне се прибра в мотела, Демарко с тревога установи, че Ема все още я няма.

Единственото му желание беше да се махне от окръг Чарлтън, при това незабавно. Макс Тейлър несъмнено щеше да се учуди от липсата на новини от Естъп, което означаваше, че съвсем скоро ще се появи тук в компанията на горилата Морган. А това съвсем не му беше по вкуса, особено в стая без резервен изход. Смени дрехите си, благодарен на предвидливостта, която го беше накарала да си вземе два чифта обувки. Хвърли сака в багажника на мустанга и побърза да напусне паркинга.

Вече знаеше пътя и само след половин час стигна до плантацията на Хати Маккормак. Колата на Ема още беше отпред, а къщата — все така празна. Трябваше да открие приятелката си, но съзнаваше, че няма полза от безцелните обиколки на района. Не виждаше смисъл и да търси помощ от шерифската служба на Чарлтън, която се намираше под пълния контрол на Тейлър и вероятно вече го търсеше. Реши да се насочи към Уейкрос, откъдето да се обади на председателя, а след това да потърси помощ от федералните власти. Този път беше твърдо решен да накара Махоуни да размърда дебелия си задник.

Извади лист хартия от портфейла си и надраска няколко реда:

Ема, искрено се надявам да получиш тази бележка. Снощи за малко не ме убиха. Изчезвам от това проклето място, но преди това ще се отбия у Джилиан Матис, за да й задам няколко въпроса. Ще потърся помощ. Звънни ми на мобилния в момента, в който прочетеш тази бележка.

Пъхна листчето под чистачката и поклати глава. Ема сигурно е жива , помисли си той. Просто защото умееше да се пази и положително бе изпадала и в други опасни ситуации. Надяваше се, че бандата местни разбойници не може да й се опре.

На свечеряване мустангът спря пред къщата на Джилиан Матис в Ъптънвил. Градчето не го отклоняваше кой знае колко от магистралата за Уейкрос и той реши да направи още един опит. Джилиан беше последната му надежда да открие някаква връзка между Тейлър, Донъли и Били Матис.

Почука на мрежестата врата, но никой не му отговори. Вътрешната врата беше отворена и през нея се виждаше фигурата на Джилиан, свита на дивана в тъмната всекидневна.

— Мисис Матис, искам да поговорим — подвикна той, изчака за момент, после бутна вратата и влезе.

В ръката на Джилиан имаше чаша, а на масичката пред нея се виждаше наполовина изпита бутилка бърбън. Красивите черти на лицето й бяха разкривени от мъка, а вероятно и от поетия алкохол. Гъстата й, красиво прошарена коса беше разрошена. Носеше същата избеляла домашна рокля, с която го беше посрещнала при предишното му посещение.