Майк Лосон - Вътрешният кръг

Вратата откъм шофьора се отвори и Морган стъпи на асфалта.

Едрата му фигура с безизразно мургаво лице бавно се насочи към колата на Демарко. Той отвори вратата и понечи да излезе, но онзи се стрелна напред, сграбчи го за ризата и рязко го издърпа навън. В следващия миг лявата му китка се оказа жестоко извита назад, високо горе — чак между лопатките. Болката беше колкото внезапна, толкова и разкъсваща. Движенията на Морган бяха светкавични и Демарко изобщо не успя да реагира.

Стиснал го в желязната си хватка, Морган мълчаливо го побутна към страничната врата на пикапа. Зад сваленото стъкло се очертаваше профилът на Тейлър. Беше облечен в същите дрехи, които носеше през деня — карирана работна риза и джинси, но сега на главата си имаше и новичка червена бейзболна шапка. Изпитото му лице на библейски пророк беше разкривено от гняв.

Възползвайки се от факта, че Морган разхлаби хватката си, Демарко рязко се завъртя с намерението да се нахвърли срещу него. Но онзи само вдигна ръка и той изведнъж се оказа залепен за пикапа, без изобщо да разбере какво го беше ударило. Господи, тоя тип действаше светкавично!

— Каква ти е шибаната игра? — изграчи Тейлър.

— За какво говориш, по дяволите? — промърмори Демарко.

Морган разхлаби отново хватката си и му позволи да се отлепи от ламарината. Остана на крачка зад него, готов да се намеси всеки момент. Дишаше нормално, а лицето му беше все така каменно. Приличаше на човек, който спокойно чака автобуса.

— Завъртях един телефон във Вашингтон, хитрецо — изръмжа Тейлър. — Не си никакъв писател, а жалък адвокат на служба в Конгреса. Сега искам да ми отговориш какво, по дяволите, правиш тук и защо се интересуваш от мен!

С кого ли е разговарял , запита се Демарко. С Донъли, с Мадокс или с жената на Били? Най-вероятно с Донъли. Но какво ли е споделил с него оня тип?

— Мисията ми тук е поверителна, Тейлър. А сега…

— Как смееш да ми говориш с този тон! — изкрещя Тейлър, извърна се към гиганта и добави: — Морган, покажи му, че съм сериозен!

Морган хвана рамото на Демарко, извъртя го към себе си и му нанесе силен удар в слънчевия сплит. Демарко изпита чувството, че в гръдния му кош се отвори огромна дупка, стигаща чак до гръбначния стълб. Преви се на две, притисна ръце в слабините си и направи опит да не повърне, като едновременно с това отчаяно се опитваше да си поеме въздух.

— Проблем ли имате, мистър Тейлър? — разнесе се някакъв глас встрани. — Пикапът ви ли е блъснал този човек?

Демарко вдигна глава и с огромно облекчение видя, че зад тях е спряла патрулна кола, от която слизаше младичък помощник-шериф. Униформеният добре виждаше, че той се е сгънал на две, а лицето му е разкривено от болка.

Тейлър очевидно не беше забелязал появата му. Обърна се, изгледа го злобно и изръмжа:

— Нищо не е блъснал. Заминавай, Гари, това е лична работа между нас.

Помощник-шерифът хвърли колеблив поглед към Демарко, после кимна.

— Добре, мистър Тейлър, след като казвате. Исках само да се уверя, че всичко е наред.

Исусе Христе , простена Демарко. Какво им става на тези хора?

— Наред е — кимна Тейлър. — А сега изчезвай!

Помощник-шерифът погледна виновно Демарко и се подчини.

Все още превит на две, Демарко обмисли възможността да се извърти и да фрасне в слабините гиганта пред себе си. Но Морган очевидно усети намеренията му и направи крачка встрани. Беше готов да посрещне атаката. Стоеше уверено с полуразтворени крака за стабилност и извърнати навън длани. Преценил, че няма шанс да го изненада, Демарко реши да заплаши по някакъв начин господаря му.

— Тейлър! — задъхано извика той. — Ако тая горила ме удари още веднъж, по-добре да ме убие! В противен случай ще се върна тук с федералната полиция, която ще арестува и двама ви!

— Това ще бъде шоуто на годината! — усмихна се арогантно Тейлър, хвърли един поглед над приведената си жертва и леко кимна на Морган.

Дясната ръка на гиганта се стрелна напред и стисна врата на Демарко, а железните пръсти се стегнаха около гърлото му. Демарко направи опит да се изтръгне от хватката, но противникът му с рязко движение сграбчи врата му. Двете ръце на Демарко инстинктивно се вдигнаха към гърлото, но това позволи на Морган да сграбчи лявата му китка и отново да я извие зад гърба му. Железните пръсти натискаха все по-силно трахеята му. Бяха твърди като орлови нокти и бързо потънаха в кожата. Натискът се усили и Демарко постепенно спря да се съпротивлява.