Майк Лосон - Вътрешният кръг

Едва изчакал го да седне на високото столче, барманът се втурна към него.

— Какво да бъде, сър?

Беше дребен възрастен мъж, подвижен като маймуна. Любезната му усмивка разкриваше два реда пожълтели зъби. Беше облечен в бяла риза и джинси, а на врата му висеше шнур с метален клипс. Джорджийският еквивалент на официалната вратовръзка , мрачно си помисли Демарко.

— Наливна бира и чийзбургер, моля.

— Веднага.

Докато чакаше, отново позвъни на мобилния телефон на Ема. Никой не отговори. Помисли малко, после набра номера на един познат от данъчното, който имаше да му връща услуга. Наложи се да го моли и убеждава, а накрая и да го подкупи с каса бира, за да го накара да се върне в офиса си и да издири адреса на Хати Маккормак, който фигурираше във ведомостите на службата му. Изобщо не беше сигурен, че жената, която сама си произвеждаше пиячката, плаща някакви данъци, но не виждаше друг начин да открие адреса й.

Барманът му донесе бирата. Джо отпи една глътка и се замисли за срещата с Тейлър. Този тип спокойно можеше да го посрещне любезно и да отговори на въпросите му с ловки лъжи. Близки контакти с Били? Не, но семействата ни се познават отдавна. Не беше нужно да се държи грубо. В крайна сметка реши, че Тейлър е от хората, които не могат да се преструват на любезни дори когато това е в техен интерес.

Барманът го попита иска ли втора бира.

Отдавна разбрал, че никой в този район няма да обели и дума за Тейлър, Демарко реши да провери как стоят нещата с Естъп и Морган.

— Разбира се — кимна той. — Налей една и за себе си. Нали знаеш приказката: който пие сам, се превръща в алкохолик.

Ресторантът продължаваше да е безлюден, но барманът се огледа дали няма да има свидетели на малкото му прегрешение.

— Добре, но само една глътка, за компания — кимна той и си наля три пръста „Джак Даниълс“.

— Днес видях един тип, приличаше на индианец — небрежно подхвърли Демарко. — Имаше голям белег на лицето, а косата му беше вързана на конска опашка. Знаеш ли кой е?

— Защо питаш? — изведнъж охладня барманът.

— Стори ми се познат — излъга Демарко. — Мисля, че едно време сме играли заедно бейзбол.

— Не ме будалкай — показа зъбите си барманът.

— Значи го познаваш?

— Ами познавам го. Казва се Морган. Ако някога е играл бейзбол, това трябва да е станало в пандиза.

— В пандиза?

— Полежа малко — кимна онзи. — От малък си е изпуснат, бих казал.

— Аха.

— Не знам кой е баща му, но майка му беше леко чалната — добави барманът.

— Защо мислиш така?

— Ами такава си беше. Живееше на брега на блатото, в някаква барака без електричество. От време на време идваше в града да си купи продукти. Вървеше по средата на улицата, говореше си сама и гледаше хората лошо. Беше си направо страшна. Понякога водеше и малкия Морган, мръсен като прасе. Държеше се с него като с животно.

— Той не ходеше ли на училище?

— Тръгна чак след като навърши единайсет. Един ден се появи сам във Фолкстън. На въпроса къде е майка му отговори, че я няма. Нямало я, и толкоз. Шерифът отиде да провери бараката, но тя беше изчезнала. Никой не знае какво се е случило с нея.

Барманът запали цигара и отпи глътка бърбън.

— Както и да е. Шерифът накара пастора да се погрижи за момчето. Той го заведе в училището и помоли да го научат да чете и пише. Доколкото знам, посещавал го е известно време, но после го изпратиха в някакво щатско изправително училище, защото закачал момичетата.

— В какъв смисъл ги е закачал? — попита Демарко.

— Не знам — сви рамене барманът. — По онова време работех във Флорида и не съм запознат с подробностите. Но сигурно е правил нещо повече от това да им дърпа косите.

Пред очите на Демарко отново изплува фигурата на Морган, скрита зад рододендрона в градината на Тейлър, откъдето зяпаше момичето на верандата.

— Какво се случи след това?

— Ами нищо. Когато излезе от затвора, беше пълнолетен и вече имаше грозния белег на лицето си. Явно там беше вдигал яко железата, защото мускулите му бяха като на едновремешните ковачи.

— А с какво се занимава тук?

Барманът глътна питието си наведнъж, облиза устни и рече:

— Благодаря за почерпката, приятел. Мисля, че вечерята ти е готова.

Мобилният телефон на Демарко изжужа, докато се хранеше. Беше приятелят му от данъчното с адреса на Хати Маккормак. Изслуша напътствията на бармана, а след това отново позвъни в мотела, за да разбере дали се е върнала Ема. Нямаше я.

Потегли към фермата на Хати Маккормак, но само на една пряка от ресторанта установи, че зад него се е залепил червен пикап. Докато се питаше дали това е случайно, или не, пикапът го задмина, направи рязък завой и му препречи пътя. Това го принуди да натисне спирачката с цялата си тежест и мустангът спря на сантиметър от задната броня на пикапа.