Майк Лосон - Вътрешният кръг

— Не, Тили, но водя един човек, който иска да го види. Всъщност мистър Тейлър помоли да го доведа.

Жената кимна на Демарко.

— Моля ви да изчакате за минутка, сър. Ще отида да предупредя мистър Тейлър. Как ви е името?

— Джо Демарко.

— Веднага се връщам, мистър Демарко.

Прислужницата изчезна във вътрешността на къщата, а помощник-шерифът докосна шапката си и промърмори:

— Пак ще се видим.

Думите му прозвучаха като заплаха.

Демарко крачеше напред-назад по верандата, очаквайки завръщането на прислужницата. Не беше сигурен каква трябва да бъде позицията му пред Тейлър: директна атака или обходни маневри. Прислужницата се появи, преди да беше взел решение.

— Първата врата вдясно по коридора — инструктира го Тили. — Мистър Тейлър ви очаква в кабинета си.

Демарко почука на посочената врата и влезе. В просторното помещение имаше двама души — млада жена и значително по-възрастен мъж, изправени пред огромен глобус на солидна махагонова поставка. Мъжът сочеше някаква точка на глобуса, чийто диаметър беше поне пет педи.

— Ето откъде идват всички те, скъпа — каза той.

Другата му ръка свойски докосна ханша на младата жена.

Пищна. Това беше думата, която изникна в съзнанието на Демарко, спрял поглед върху жената. Никога в живота си не беше виждал по-пищна жена. Беше боса, облечена в лека памучна рокля, която показваше много повече неща, отколкото скриваше. Материята едва удържаше едрите гърди и широкия й ханш и беше толкова тънка, че през нея прозираха тъмните зърна на гърдите и силните й бедра. Трите горни копчета бяха небрежно разкопчани, разкривайки вдлъбнатина, която не се нуждаеше от подкрепата на сутиен. Ръцете и краката й бяха с приятния загар, рекламиран върху плажното масло „Копъртън“, а чупливата руса коса свободно се спускаше до раменете и обрамчваше красиво лице с безупречни черти, което обаче беше лишено от всякаква интелигентност. Тя беше красива южнячка за разплод на не повече от петнайсет години.

Демарко с мъка откъсна очи от прекрасното създание и с неудоволствие установи, че Тейлър го изучава. От изражението на лицето му личеше, че се забавлява от реакциите на госта.

Тейлър беше прехвърлил шейсет, висок бе около метър и деветдесет, със стройна мускулеста фигура. Носеше нови работни ботуши, джинси и карирана риза с навити ръкави. Лицето му беше прорязано от дълбоки бръчки, най-отчетливи от двете страни на устата му. Косата му беше гъста и съвсем бяла, а дълбоко разположените очи под прошарените вежди блестяха със студен пламък. Изправен до русата жена-дете, той се нуждаеше само от бяла брада, за да заприлича на Господ, прогонил Адам от райската градина, задържайки Ева за себе си.

Тейлър остави момичето при глобуса и се насочи към масивното писалище, изработено от същия материал като стойката. Тя хвърли безразличен поглед към посетителя, после започна да върти огромното кълбо — сякаш беше някаква играчка, създадена специално за нея. Очите й обхождаха като хипнотизирани континентите и океаните, плъзгащи се под тънките й пръсти.

— Седнете — рече делово Тейлър и посочи един стол пред писалището. Не беше покана, а заповед. После се обърна към момичето и подхвърли: — Скъпа, бъди така добра да повикаш Морган.

Но тя сякаш не го чу и продължи да върти глобуса.

— На теб говоря, скъпа — леко повиши тон Тейлър.

— Не харесвам Морган, чичо Макс — отвърна момичето, без да извръща глава.

Чичо Макс? Нима му е племенница?

Тейлър леко се усмихна, може би развеселен от детското й цупене или пък от отношението й към споменатата личност.

— Морган няма да ти направи нищо лошо, скъпа — меко подхвърли той. — Хайде, иди да го доведеш.

В гласа му се долови леко нетърпение. Очевидно беше свикнал заповедите му да се изпълняват на часа.

Момичето хвърли последен поглед към въртящия се глобус и неохотно му обърна гръб. Тейлър с видимо удоволствие проследи движението на стройните й прасци и добре оформеното дупе по посока на вратата. Сластта му беше очевидна и малко противна, ако се вземеше предвид възрастта на момичето.

Но когато отново се обърна към Демарко, в очите му нямаше следа от приятните усещания и мисли, които беше изпитвал допреди миг.

— Боб Сторч от местния вестник ме осведоми, че разпитвате за мен — започна без предисловие той. — И реших, че ще е по-добре да чуя от самия вас какво търсите.

В редакцията на вестника Демарко бе задал един-единствен въпрос — дали издателят познава Тейлър — и беше получил отрицателен отговор. Но очевидно този въпрос се беше оказал напълно достатъчен за вдигането на тревога. Мъжът насреща му очевидно разполагаше със система за ранно предупреждение, която по нищо не отстъпваше на НОРАД.