Майк Лосон - Вътрешният кръг

Тейлър му се усмихна и разкри два реда бели зъби, приличащи на малки надгробни камъни.

— Мога ли да си получа шофьорската книжка?

Тейлър небрежно му я подхвърли.

Демарко стана да си върви, но пътят му към вратата беше препречен от Морган.

— Извинете — промърмори той и направи опит да го заобиколи, но Морган не помръдна. Стоеше и го гледаше с очите на убиец по същия начин, по който го беше гледал в закусвалнята. Стана му ясно, че може да си тръгне само с разрешението на Тейлър.

По принцип не се плашеше лесно, но Морган накара косъмчетата на тила му да настръхнат. Инстинктивно усети, че вътре в този човек няма абсолютно нищо.

Обърна се и хвърли въпросителен поглед към Тейлър. Очите на домакина светеха от задоволство. Беше изразил отношението си с пределна яснота. Демарко беше на негов терен и трябваше да играе по неговите правила. Шерифската служба беше просто агенция, която му доставяше посетителите. Това тук наистина нямаше нищо общо с „шибания“ Вашингтон, както се бе изразил той.

— Искам утре да те няма на територията на окръг Чарлтън — процеди Тейлър. — Ясно ли е?

Демарко кимна.

— Пусни го, Морган.

Едрият мъж едва-едва се отмести. Направи го като боксьор, който обикаля около противника си: тялото му леко се завъртя надясно, ръцете му заеха позиция, а очите му останаха заковани в лицето на Демарко.

Изкара наетия мустанг от алеята на Тейлър, измина неколкостотин метра и отби на банкета. Небето беше доста мрачно, вероятно щеше да вали. Реши да вдигне гюрука. В момента, в който го затвори, очите му се извърнаха към къщата на Тейлър и се спряха върху фигурата на момичето, което тъкмо излизаше на верандата и се насочваше към люлката. В следващия миг краката й се вдигнаха на парапета, разкривайки дълги загорели бедра. Демарко позяпа известно време, после поклати глава, отвратен от себе си. Това момиче беше дете и човек трябваше да се съобразява с този факт. Морган се появи пред къщата в момента, в който се готвеше да завърти стартерния ключ. Той също забеляза момичето на верандата и се насочи натам, внимавайки да не вдига шум. Приличаше на пантера, дебнеща жертвата си. Спря на около метър от нея, полускрит зад висок рододендрон. Остана абсолютно неподвижен, с очи, заковани в оголените бедра на момичето. Сцената продължи само минута, но сякаш нямаше край. Демарко гледаше Морган, а Морган гледаше момичето. После тя усети чуждото присъствие и скочи от люлката. Размаха заканително пръст към неподвижната фигура сред цветята, после се обърна и изтича в къщата. Морган не помръдна, почти невидим сред гъстата зеленина.

Когато Демарко запали мотора и потегли, той все още беше там.

Ема не беше в стаята си, не отговаряше на мобилния телефон и не беше оставила съобщение. Къде се бе запиляла, по дяволите? Би трябвало отдавна да се е върнала от посещението при Хати Маккормак.

Демарко реши да използва паузата, за да се свърже с Беки, приятелката му в Министерството на вътрешните работи. Оказа се, че тя вече е изпълнила задачата, и потвърди това, което той подозираше: Естъп се беше регистрирал за участие в редица курсове, но почти не беше присъствал на заниманията. Отсъствията му обаче не бяха регистрирани по часове и дати, тъй като курсовете бяха доброволни. Това се отнасяше и за датата, която най-много го интересуваше. Отново нищо категорично, просто още едно непотвърдено косвено доказателство, че Естъп би могъл да е замесен в стрелбата срещу президента.

Приключила с доклада си по отношение на Естъп, Беки премина към подробностите от ежедневната си битка с арогантните врагове, обитаващи Капитолийския хълм. Демарко мълчаливо слушаше и й завиждаше за оптимизма. Не му се искаше да я прекъсва, защото й беше задължен за услугата, но за щастие тя го стори сама, обявявайки, че поредният политически лобист я чака на другата линия.

Някъде около шест следобед раздразнението му от отсъствието на Ема започна да се превръща в безпокойство. Позвъни в централата и поиска номера на Хати Маккормак, но се оказа, че го няма в указателя. След това се свърза с местната болница и попита дали е постъпвала пациентка с описанието на Ема и за щастие също получи отрицателен отговор.

Не знаеше какво още да направи и затова реши, че може да похапне. Напусна мотела, скочи в колата и започна да обикаля, докато откри един ресторант, който беше достатъчно празен за настроението му. Искаше да бъде сам, за да може да мисли. Влезе и се насочи към бара в дъното на помещението.