Майк Лосон - Вътрешният кръг

Рамото му равномерно пулсираше. Изпитваше дълбок срам от начина, по който го беше малтретирал Морган, макар логиката да сочеше, че няма основания за това. Този тип беше просто по-силен и по-бърз от него, а и далеч по-малко човечен. Но въпреки всичко се срамуваше. Джо Демарко — печеното момче, израснало на нюйоркските улици, синът на Джино Демарко, беше позволил да го натупат като някакъв хилав лигльо.

Което го накара да си помисли, че Морган не би могъл да се справи по същия начин и с баща му. Защото Джино Демарко би опрял дулото на револвера си в челото на Морган в секундата, в която го е зърнал, и би натиснал спусъка при първия признак за някаква опасност.

Но стига толкова! Той не беше като баща си. Не искаше да бъде и никога нямаше да си позволи да действа като него. Но въпреки всичко в главата му си оставаше въпросът: как би постъпил, ако наистина беше въоръжен?

Точно в десет стигна до заключението, че е време да прати всичко по дяволите. Нямаше идея кога ще се върне Ема и не искаше да я чака цяла нощ. Реши да се прибере в мотела, да дремне няколко часа и рано сутринта отново да се върне тук. А ако Ема все още я нямаше, да се обърне към щатската полиция и да поиска издирване на пикапа на Хати. Нямаше смисъл да се обръща към властите в окръг Чарлтън, които очевидно щяха да пренебрегнат молбата за издирване на Ема, особено ако Тейлър имаше пръст в изчезването й.

После се сети, че един човек все пак може да помогне, и набра няколко цифри на мобилния си телефон.

— Здрасти, Мери Пат. Обажда се Джо Демарко. Той там ли е?

— О, Джоуи! Радвам се да те чуя! Как си?

Демарко беше влюбен в жената на Махоуни. Не можеше да си представи, че на този жесток свят може да съществува по-мил и сърдечен човек от нея. А фактът, че е омъжена за Махоуни, автоматично я превръщаше в светица.

— Добре съм, Мери Пат. Но искам да говоря с него по един важен…

— Обади ли се на красивата млада жена, чийто телефон ти дадох, Джо? — прекъсна го Мери Пат. — Имам предвид онази Бриджит, която работи в екипа на сенатор Ремик.

— Опитах се — излъга Демарко. — Но връзката се разпадна.

— Голям лъжец си, Джоузеф! — моментално го хвана съпругата на Махоуни. — Макар че можеше да бъдеш и по-голям, като се вземе предвид за кого работиш. Почакай за секунда, ей сега ще ти го дам.

— Беше крайно време да се обадиш! — изсумтя в слушалката Махоуни. — Какво става?

— Ема изчезна, а един от главорезите на Тейлър ме потроши от бой.

— Контузии?

— Само гордостта ми е сериозно наранена.

— Гордостта лесно зараства.

Не съвсем , помисли си Демарко.

— Казвай какво става — заповяда Махоуни, вече забравил за контузиите му.

Демарко се подчини.

— Значи си открил това, което знаехме и преди твоето пътуване — обобщи шефът му. — Тейлър е важна клечка в някакво малко градче, но няма нищо, което да го свързва с покушението, Донъли или нещо друго.

— Открих, че е параноичен и опасен тип, който със сигурност познава Донъли. Днес е звънил във Вашингтон да иска сведения за мен и най-вероятно ги е получил лично от Донъли.

— Добре, но защо Донъли трябва да му помага? И какъв мотив би имал Тейлър, за да организира убийството на президента?

— Не знам.

— По дяволите, Джо! Това не е отговор!

— В момента главната ми задача е да открия Ема.

— Ема може да се грижи за себе си. Бас държа, че твоят Тейлър не може да й се опре.

Е, от това вече го заболя.

— Тя продължава да е в неизвестност. Ако Тейлър е замесен в изчезването й, полицията тук няма да си мръдне пръста, за да я открие. Вероятно ще се наложи да потърся помощ от другаде — може би от губернатора или от министъра на правосъдието.

Махоуни не отговори.

— И още нещо — подхвърли Демарко. — Ако утре не ти се обадя, значи наистина трябва да потърсиш помощ.

— Всичко ще е наред. Утре пак ще говорим.

Господи, какъв сладур! Махоуни си е Махоуни!

Насочи се към вратата на стаята си, изпитвайки облекчението на полска мишка, която най-сетне се е добрала до дупката си след опасна мисия в тъмната, гъмжаща от бухали нощ. В сравнение с пустата, обитавана от кръвожадни комари тютюнева плантация на Хати Маккормак мотел „Дейз Ин“ наистина изглеждаше като роден дом, като истински рай.

Отвори и протегна ръка към електрическия ключ. Последното нещо, което по-късно си спомняше, беше странния факт, че вместо меката светлина на лампиона в очите му блесна кратка, но ослепителна светкавица, придружена от ужасна болка.