Майк Лосон - Вътрешният кръг

Изпрати я с възхитен поглед. После премести очи към Ема, която продължаваше да разговаря с оня фукльо със сламената шапка. Понечи да се извърне настрани, но в същия миг срещна очите на някакъв мъж, който седеше сам на малката маса до прозореца, точно зад Ема.

Не беше в състояние да определи този поглед — едновременно хладно безразличен и заплашителен. После изведнъж разбра: това бе погледът на професионален боксьор, докосващ ръкавиците на противника си миг преди началото на мача. Втренчен и нетрепващ поглед, който обещаваше як и лишен от емоции тупаник.

На лицето на мъжа с цвят на махагон изпъкваше дълъг клюнообразен нос. Гъстата му черна коса беше стегната на къса опашка. Латиноамериканец , помисли си Демарко. Или потомък на местните индианци. На лявата му буза личеше дълъг бял белег, който се спускаше като змийче от веждата до устата.

Мъжът го гледа безстрастно в продължение на няколко секунди, после очите му примигнаха и се сведоха към кафето на масата. Ръката, която посегна към чашата, беше жилеста и здрава, с впечатляващи мускули.

Сервитьорката се върна, облегна се на бара и леко се приведе към Демарко. От косите й лъхна аромат на цветя, примесен с миризмата на печен бекон. Игриво подхвърли, че е чувала най-различни слухове за бащата на Били, но не им обръщала внимание, тъй като не била клюкарка. Не ме будалкай , посъветва я безмълвно Демарко. Реши да не я притиска повече, но остана озадачен от сдържаността й по този въпрос. Спомни си, че по същия начин беше ударил на камък в момента, в който поиска сведения за бащата на Били от заместник-директорката на гимназията.

Побъбри си още малко с момичето, после й остави внушителен бакшиш и стана да си върви.

— Хей, захарче — подвикна след него тя. — Забрави си сметката!

— Не ми трябва — промърмори той.

— Трябва ти, трябва ти — многозначително рече тя и с леко намигване му тикна листчето в ръката.

Демарко хвърли поглед към масата до прозореца, но мъжът с конската опашка вече не беше там. Сведе очи към бележката, върху която имаше един телефонен номер и името Синди, гарнирано с миниатюрно сърчице. Под него беше добавено лаконично предупреждение: Ако вдигне мъж, просто затвори!

Какво опасно място, боже мой , мрачно поклати глава той и изведнъж му се прииска да си бъде у дома.

Паркира така, че да има добра видимост към хижата, в която се помещаваше щабът на рейнджърите, охраняващи блатото Оукъфъноуки. Някъде към пет следобед на вратата се появиха трима души, но никой от тях не отговаряше на описанието на Естъп, направено от Майк, човека на Ема. Двама се качиха в кален форд експлорър, а третият — в японски седан с нормални размери. Седанът тръгна след форда, а Демарко — след него. Пет минути по-късно малката процесия отби пред крайпътно заведение.

И тримата рейнджъри бяха над петдесет, с бирени шкембета и дебели задници. Изобщо не приличаха на колегите си от парка Йелоустоун — единствените рейнджъри, които Демарко беше виждал в живота си. Тези тук нямаха нищо общо с хора, които по цял ден бродят из горите, изсичат просеки и режат дърва за огрев. Нито пък със здравословния начин на живот — пушеха марлборо като комини, опразваха халбите с тревожеща бързина и подхвърляха мръсни забележки относно задника на барманката. Приличаха по-скоро на корумпирани нюйоркски ченгета: зли, крадливи и готови на всякаква далавера. Като онези, които преди години се разхождаха из Куинс с палки в ръце. Явно критериите за назначение на пазачите на блата сериозно се различаваха от критериите за охрана на Йелоустоун, заключи Демарко.

Поръча си бира и зае позиция на бара — достатъчно близо до рейнджърите, за да чуе разговора им. Надяваше се да получи шанс да се включи в него и евентуално да го насочи към Дейл Естъп и причините, които са го отвели във Вашингтон. Но за момента просто седеше и разсъждаваше за деня, който току-що беше пропилял.

След закуска бе отишъл в сградата, в която се съхраняваха архивите на окръг Чарлтън с намерението да открие името на бащата на Били в акта му за раждане. Но графата се оказа празна. Оттам се прехвърли в архива за фирмена и лична собственост, търсейки връзка между Тейлър, Естъп, Донъли и Матис. След три часа усърдно ровене установи това, което му беше казал сенатор Мадокс: Тейлър притежаваше почти всичко в този район, но останалите трима не фигурираха като партньори, наемодатели или наематели на негова собственост.