Майк Лосон - Вътрешният кръг

— Хей, да не си някой измамник янки, домъкнал се на юг да обира хората на билярд?

— Не съм — успокои го Демарко. — Обичам да играя, но го правя съвсем рядко.

На практика беше доста добър в билярда, но предварително реши да пусне няколко игри на Джуниър.

— В такъв случай да направим нещата интересни — кимна онзи. — Какво ще кажеш за два кинта на игра?

Оказа се, че авантата изобщо не е нужна, защото този дявол играеше като шампион от „Минесота Фетс“. След осмия пореден удар на противника си Демарко небрежно подхвърли:

— Онзи, дето се появи последен, се отнесе наистина зле с твоя приятел Чарли.

— Шибаният Дейл! — мрачно кимна Джуниър. — Два месеца си клати краката във Вашингтон, а сега иска да ни извади душата от бачкане!

— Вашингтон ли? — вдигна вежди Демарко. — Аз съм оттам. Каква работа е имал във Вашингтон?

— Девета топка в ъглов джоб. О, караше някакви курсове, организирани от вътрешното министерство. Някаква тъпотия за околната среда и управлението на природата. Пета топка в страничен джоб.

— Много интересно — поклати глава Демарко. — Представям си как всички минавате през курсове, за да спазвате изискванията на еколозите и други подобни.

— Кой ще ти ходи на курсове, бе — изръмжа Джуниър. — Това с Дейл си беше истинско изключение. Да не повярва човек, защото още от малък мразеше училището и едва го избутаха до седми клас. Човекът си пада по лова, и толкоз. А за природата го е грижа дори по-малко от шибаните строителни предприемачи на Флорида. Там, на север, цял ден си е стоял на задника, а вечер е гонил мацките. Върна се с празни ръце, без нито една книга. Време е за плащане, градски. Дължиш ми осем кинта.

Демарко подреди топките за следващата игра и подхвърли:

— Каза, че бил ловец. Какъв дивеч имате тук?

— Аз нищо не ловя, но Дейл гърми по всичко, дето има козина или пера. Копелето просто обича да убива.

— С какво ходи на лов? С лък и стрели? С пушка?

— С пушка. И е страхотен стрелец.

— Не думай!

— Самата истина. Веднъж бяхме тръгнали да преследваме една лисица, която имаше бяс. И както си вървяхме през гората — хоп, една от онези летящи катерички. Много ги харесвам тия животинки, да знаеш. Летят по стотина метра, пък и повече. Както и да е. Та му викам на Дейл: „Виж я как хвърчи гадинката!“ — а той вдигна пушката и почти без да се прицелва, я свали от небето. Страхотно стреля кучият му син! Като нищо ще улучи бръмбар от триста крачки! Но защо уби горката катеричка? Смахнато копеле!

Демарко си даде сметка, че макар и интересен, този разговор не води доникъде. Полковник Мур вече беше потвърдил, че Естъп е смахнато копеле, което умее да стреля. Реши да пита Джуниър дали е познавал Били Матис и знае ли нещо за родителите му. Но докато търсеше начин да насочи разговора в тази посока, пред бара спря един прашен пикап, от който слязоха Дейл Естъп и двамата рейнджъри. По дяволите! Нали този тип беше казал, че ще се забавят поне два часа?

— Господи, кое време е станало! — сепна се престорено Демарко, направил кратка справка с часовника си. Извади десетачка и я хвърли на масата, след което се обърна и тръгна към вратата.

— Хей, чакай да ти върна — извика след него Джуниър.

— Няма нужда — подхвърли през рамо Демарко.

— Чакай — запъна се онзи. — Мисля, че имам дребни в портфейла си.

Мамка му.

Естъп влезе в бара. Демарко си прибра рестото, стисна още веднъж ръката на Джуниър и каза, че за него е било истинско удоволствие да загуби четири игри подред.

Естъп мълчаливо го проследи с поглед, докато вървеше към вратата.

Демарко се беше проснал на хотелското легло, увил около кръста си влажната от душа кърпа. Климатикът се беше включил точно сега, когато не се нуждаеше от него, но той не стана да го изключи въпреки хладните тръпки по кожата си.

Притиснал слушалката до ухото си, той разговаряше с една жена на име Беки Таунсенд, служителка във вътрешното министерство. След развода беше излизал няколко пъти с нея, но тя бързо усети, че сърцето му е другаде. Въпреки това продължаваше да го харесва и тайно се надяваше, че някой ден раните му ще зараснат. По тази причина с готовност прие да му направи услугата.

А тя беше проста: да провери дали името Дейл Естъп фигурира в някой от квалификационните курсове, организирани от министерството. А в случай че го откриеше, да се заинтересува дали този човек действително ги е посещавал, най-вече в деня, в който беше извършено покушението срещу президента. Не каза „когато стреляха по президента“, но й продиктува точната дата. На въпроса на Беки защо се интересува от всичко това, отвърна, че подозира въпросната личност в злоупотреба с държавни средства, тъй като има сведения, че изобщо не е посещавал курсовете.