Майк Лосон - Вътрешният кръг

— То си личи — кимна Демарко. — А кога най-сетне ще преминеш на Тейлър?

— О, Тейлър! Според Хати мистър Тейлър не само притежава града и околностите му, но и цялата местна власт!

— Властта ли?

— Да. Шерифът, съдиите, общинските съветници. Всички. Тя твърди, че дори прибира част от данъците. Затова побесняла от глобата на стъклото. Според нея Тейлър е инсталирал автоматите за паркиране, защото получава дял от абонамента и глобите.

— А защо не се страхува от него като всички останали?

— И аз я попитах същото. Отговори, че е прекалено проклета, за да се страхува от когото и да било. След което добави, че ако Тейлър разбере за нашия разговор, със сигурност ще й изпрати „Инджун“.

— Какво е това?

— Предполагам, че е някой червенокож, който работи за него.

Демарко си спомни онзи индианец с конската опашка в бара и веднага разбра, че ставаше въпрос за него.

— Както и да е — промърмори Ема. — По всичко личи, че тоя Тейлър е голям чешит. Според Хати не правел нищо друго, освен по цял ден да обикаля района — като генерал, тръгнал на инспекция. Кара хората да си почистват боклуците, проверява какви филми се прожектират по кината и какви книги се продават в книжарниците.

— Книги ли?

— Аха. Мистър Тейлър не одобрява списанията с голи жени и изобщо нищо, което не отговаря на личното му отношение към порнографията. Голям чешит, ти казвам. Проверява дори какво се преподава в училищата. Открие ли нещо, което не му харесва, съответната либерална учителка моментално бива уволнявана.

— Май става въпрос за истински диктатор, а?

— Така е. Но Хати казва, че това не е толкова лошо. Тук няма престъпност просто, защото съдиите окошарват всеки, който престъпи закона. Освен това Тейлър е дарявал пари за всичко, за което се сетиш: стадиони, плувни басейни, спортни съоръжения. Има дори фондация, която плаща за образованието на бедните.

— Значи е щедър диктатор — подхвърли Демарко.

От чутото можеше да се заключи, че дори Хати Маккормак да е права за Тейлър, информацията не съдържаше нищо, което да го свързва с покушението или с Патрик Донъли. Нищо особено нямаше и във факта, че най-богатият човек в този малък селскостопански район има влияние в местната власт. Богатите си купуваха политици от векове, а вероятността Тейлър да получава дял от данъците изглеждаше малка. Но дори и да получаваше, какво от това?

В следващия миг забеляза, че главата на Ема е клюмнала, а аристократичната й брадичка кротко почива върху гърдите й. Стана, подхвана я под мишниците и внимателно я поведе към леглото.

— Какво си мислиш, че правиш? — избъбри тя, но не оказа съпротива.

Демарко я сложи да легне по гръб, свали й обувките и подложи възглавницата под главата й.

Отвори вратата да си върви, но в същия момент Ема се обади:

— О, забравих да ти кажа. Хати твърди, че някъде през април или май тук се появил непознат мъж, който задавал същите въпроси за Тейлър.

— Кой?

— Не си спомни името му, защото тогава била по-пияна и от мен, но каза, че бил хубавец и сладкодумник.

В следващия миг от леглото се разнесе равномерно хъркане.

Къщата на Джилиан Матис се намираше в покрайнините на Ъптънвил — селище, разположено на няколко километра северно от Фолкстън. Представляваше едноетажен куб, нуждаещ се от нов покрив и пребоядисване. От едната му страна имаше няколко зеленчукови лехи, заети предимно от ниски нацъфтели бурени. Отзад беше оборът — паянтова постройка от грубо сковани дъски и увиснал покрив, както и оградено място за коне, макар че животни не се виждаха.

Жената, която се отзова на почукването на Демарко, беше висока, стройна и хубава. Яркосините й очи леко се присвиха, за да уловят чертите на неканения гост през гъстата мрежа на вратата. Беше облечена в избеляла рокля, която преди сто хиляди пранета е била изпъстрена с лилави цветчета. Гъстата й кестенява коса беше прошарена, а очите й гледаха така, сякаш цял живот бяха търсили нещо, което никога не бяха открили. Ако си боядиса косата и си сложи малко грим, тази жена ще се превърне в истинска красавица , помисли си Демарко, отлично съзнавайки, че отдавна е престанала да обръща внимание на външния си вид.

— Какво обичате? — попита тя, без да отваря мрежата. Въпросът беше зададен с равнодушен и някак безжизнен тон.

— Търся Джилиан Матис — отвърна Демарко.

— Аз съм Джилиан. С какво мога да ви помогна?

Демарко беше истински изненадан. Жената насреща му изглеждаше на не повече от четирийсет и пет, докато Били беше умрял на трийсет и две. Вероятно го бе родила още като тийнейджърка.