Майк Лосон - Вътрешният кръг

Самият той беше облечен неофициално — не само заради жегата, но и заради подозрението, че тук тъмните костюми на „Брукс Брадърс“ и закопчаните яки просто не вървят. Над панталоните в защитен цвят беше облякъл бяла фланелка и бе обул маратонки на бос крак. Така се обличаха жителите на Джорджтаун през почивните дни. Но след като огледа разнообразието от бейзболни шапки с емблемите на „Джон Диър“ и „Кетърпилър“, той съжали, че не беше обул чорапи. Хората наоколо изглеждаха така, сякаш не сваляха чорапите си дори когато правеха любов, а още по-малко, когато си обуваха обувките.

Към масата му се приближи сервитьорката — жизнерадостно двайсетинагодишно създание с изрусена коса и розова униформа, подчертаваща стройните му крака.

— Добро утро, захарче — поздрави го тя. — Искаш кафе, нали?

Захарче ли? Обръщението му хареса. Точно това му трябваше — жена, която да го нарича захарче. А когато остарееше и се превърнеше в импотентен дебелак, да го нарича „татенце“ и да му изневерява с някой от тези типове с мазни коси и бейзболни шапки.

— Да, моля — усмихна се в отговор той.

— Това наистина е страхотно — подхвърли момичето, докато наливаше кафето.

— Кое? — стреснато я погледна Демарко. Не беше свикнал да наричат страхотно нещо, свързано с него.

— Малкото зелено алигаторче на фланелката ти. Да не си я купил от онези туристически будки край блатото?

— О, не.

— Направо е страхотно! — повтори русокосата, след което се обърна и извика колежката си в другия край на ресторанта:

— Хей, Пати-Мей, ела да видиш алигаторчето, което тоя човек е зашил на фланелката си!

Демарко почервеня от притеснение, тъй като цялото заведение се обърна да го погледне. Дотук с илюзиите за анонимност. Вдигна глава точно навреме, за да види съучастническите усмивки, които си размениха Ема и мъжът със сламената шапка, очевидно доволни от унижението му.

Ема беше облечена в бяла рокля, на краката си имаше бели чехли с висок ток, а на шията й висяха перли. Липсваха само шапката с изкуствени цветя и чадърчето, допълващи тоалета на южняшка красавица. Ема обичаше да се вживява в ролите си, а джентълменът с червените тиранти очевидно беше запленен от нея.

Възприел пътуването до Джорджия като рисково начинание, Демарко бе решил да не идва сам. Ема притежаваше револвер и на всичкото отгоре умееше да го използва. Пристигнаха с един и същ самолет, но се разделиха още на летището в Джаксънвил, оценили по достойнство възможността Демарко да бъде охраняван от екип, неизвестен на противника. Ема бързо го убеди в предимствата на тази оперативна концепция.

Младата сервитьорка най-сетне му донесе закуската. Очевидно приятелското отношение беше част от обслужването, но не и бързината. Поръча си бекон с яйца и точно това имаше в чинията му. Но яйцата бяха залети с бяла лепкава каша с бучка масло най-отгоре.

— Какво е това? — пожела да узнае Демарко, посочвайки с вилицата си.

— Най-обикновена овесена каша, янки — дари го с белозъбата си усмивка тя.

Овесена каша, господи! Трябваше да се досети.

Дългите изкуствени мигли на момичето премрежиха тъмносивите й изкусителни очи.

— Дълго ли ще останеш в града, сладур?

„Сладур“ му хареса не по-малко от „захарче“.

— За известно време — тайнствено отвърна той.

— И какво ще правиш през това известно време?

Трябваше вече да се залавя за работа.

Даваше си сметка, че е необходимо да измисли някаква причина за въпросите, които възнамеряваше да задава. Отхвърли възможността да каже истината, че разследва специален случай за Конгреса. Спря се на една колкото банална, толкова и неубедителна версия, според която бе писател на свободна практика, решил да напише книга за Били Матис — местното момче, превърнало се в национален герой. Много му се искаше да разполага с време, за да придаде по-голяма достоверност на версията си, но за съжаление време нямаше.

Разказа на сервитьорката измислената си версия. Изчака обичайните възклицания „страхотно“ и „супер“, след което я попита познава ли Били.

— О, да, но не много добре — отвърна момичето. — Той беше с няколко години по-голям от мен.

После добави, че Били трябва да е бил страхотен, след като са го взели на работа в тайните служби. Жалко, че е загинал. А майка му? Познава ли я? Малко. Живеела някъде към Ъптънвил, работела като сервитьорка там. Ами баща му? При този въпрос дългокраката приятелка на Демарко за пръв път направи опит да се измъкне. Предлогът беше някаква поръчка, но според него момичето се нуждаеше от време, за да обмисли отговора си.