Майк Лосон - Вътрешният кръг

Ема се надигна и понечи да му стисне ръката, но се дръпна навреме, забелязала изплесканите му от бонбоните пръсти. Ръката й промени посоката си и бръкна в джоба за ключовете от колата.

— Благодаря ти, Нийл — рече тя.

— За теб винаги, Ема.

— Имах желание да ти помогна, Джо — промърмори сенатор Мадокс. — За съжаление зная твърде малко за стария Макс, който живее там някъде, далеч от всички. За мен той си е верен другар, който поддържа партията, Бог да го благослови.

— Но Максуел Тейлър е достатъчно богат, за да си купи частно блато, сенаторе — отвърна Демарко, без да крие недоверието си. — А след като аз зная това, значи вие знаете много повече! За мен е важно да го чуя, сър.

— Съжалявам, Джо, но…

— Как е мисис Мадокс, сенаторе? — прекъсна го Демарко и двамата едновременно погледнаха към снимката в ъгъла на бюрото. На нея беше съпругата на сенатора — някогашна красавица от Юга, превърнала се в свадлива жена.

Дж. Д. Мадокс беше сенатор от Джорджия, влязъл в политиката още по къси панталонки. Съкращението се дешифрираше като Джеферсън Дейвис, но той отдавна го беше заменил с инициалите си — горе-долу по времето, когато чернокожите в Джорджия бяха получили правото да гласуват. Имаше тежък акцент, снежнобяла коса и мустаци а ла Марк Твен. Тези, общо взето, привлекателни атрибути контрастираха с доста червендалесто лице, подпухнало от злоупотреба с джулеп, под което стърчеше солидно шкембе, свидетелстващо за прекалено много безплатни обяди. Годините му надхвърляха седемдесет, а от фигурата му — може би умишлено, се излъчваше просташката недодяланост на южняшки политик.

Преди две години Мадокс — семеен мъж, грижовен баща, щастлив дядо и заклет враг на всичко непочтено в живота, пробвал сбръчканата си мъжественост върху една от своите сътруднички, която още нямала трийсет. Свидетел на тези титанични усилия бе станал сътрудник на друг политик, който оттогава насам получаваше подкрепата му с цената на едно съучастническо намигване и някоя реплика за сладостта на свежите праскови на Джорджия.

Разбира се, председателят се отнесе съчувствено към проблемите на Мадокс. Демарко получи задачата да затвори устата на досадния очевидец и я изпълни с лекота, бързо открил слабостта му към проститутките, разхождащи се по тротоарите на Четиринайсета улица. Сенаторът беше толкова впечатлен, че му обеща вечна благодарност, но за него вечността явно бе цикъл с продължителност от около две години.

В момента Мадокс се беше настанил зад бюрото си с размери на пътнически самолет и сучеше мустак с подутата си ръка, петната върху която бяха неоспоримо доказателство за чернодробни проблеми. И очевидно търсеше любезен начин да го прати по дяволите. Действително му дължеше услуга, но Макс Тейлър беше изтъкнат член на избирателния му район. Същевременно си даваше сметка за заплахата, съдържаща се в любезния въпрос на Демарко относно съпругата му. В крайна сметка постъпи като опитен политик, какъвто всъщност беше, избирайки прагматизма пред принципността.

— Макс Тейлър е загадка, Джо — въздъхна той. — Има повече пари от цар Мидас, но аз съм готов да се обзаложа, че няма да откриеш и десет души извън Джорджия, които да са чували името му. А тези вътре в щата, с изключение на родния му окръг Чарлтън, едва ли са повече от петдесет. Що се отнася до самия Чарлтън обаче, положението е друго. Там го познават всички, включително и по-едрите кучета. По простата причина че старият Макс притежава целия регион, дявол го взел!

— Къде се намира окръг Чарлтън, сенаторе? — попита Демарко. — В смисъл, кой е най-големият град наблизо?

— Няма такъв град, синко. Наблизо е само блатото Оукъфъноуки. — Сенаторът с мъка се надигна от стола и добави: — Ела да ти го покажа на картата, янки.

Демарко пристъпи към картата на Джорджия, заемаща почти цялата стена срещу писалището.

— Виждаш ли това квадратче тук? — попита Мадокс и заби пръст в югоизточния край на картата, непосредствено до границата с Флорида. — Ей това е окръг Чарлтън, щата Джорджия. А малките зелени петънца, покриващи западната му част, са части от блатото Оукъфъноуки. Тук, покрай източния бряг на въпросното блато и успоредно на шосе 23, са разположени всичките тия загубени градчета, носещи имена като Рейспонд, Ъптънвил и Сейнт Джордж. Най-голямото от тях се нарича Фолкстън — център на окръга. Там се намира и домът на Максуел Тейлър.

Демарко си спомни, че Били Матис е израснал в Ъптънвил — един факт, който беше отбелязан в досието му. Родното му градче се намираше само на едно деление на картата от Фолкстън, където живееха Естъп и Тейлър.