Майк Лосон - Вътрешният кръг

— Здрасти, Ема.

— Нийл — кимна тя.

— Не ме предупреди, че ще дойдеш с приятел — промърмори домакинът и посочи с брадичка — тоест, ако трябва да бъдем точни, с трите си брадички, към Демарко.

Беше петдесетгодишен дебелак с прошарена руса конска опашка, увиснала под плешивото му теме като козината на краставо коте. Беше облечен в хавайска риза, торбести шорти и сандали. Обиколката на единия му бут беше горе-долу колкото талията на Демарко.

Просторното помещение беше задръстено от компютри, звукозаписна техника и поне дузина апарати с неизвестно за Демарко предназначение. Единственият източник на осветление бяха мониторите. Нийл седеше на стол с колелца, а бутовете му преливаха от двете страни на седалката. По този начин можеше да се придвижва бързо и без усилия сред лабиринта на апаратурата си. В момента, в който млъкваше, пъхваше в устата си лимоненожълт бонбон на клечка.

— Всичко е наред, Нийл — успокои го Ема. — Джо не само е мой приятел, а и клиент.

Демарко реши, че макар и малко уморена, Ема е възвърнала предишното си самочувствие. Вероятно се беше срещнала с мъжа, който притесняваше дъщеря й, и бе успяла да го убеди да я остави на мира.

— Аха, клиент — промърмори дебелият. — Значи той ще плаща сметката.

— Никой нищо няма да плаща, Нийл. Забрави ли Тел Авив?

— Но аз трябва да мисля и за персонала си, Ема.

— Какъв персонал?

Нийл кимна към един чернокож младеж с фланелка на „Уошингтън Уизардс“, който неусетно се беше промъкнал в залата и в момента седеше полускрит зад лаптоп в ъгъла. Косата му, навита на ръждивокафяви масурчета, леко се поклащаше в такт с музиката в слушалките му. Беше толкова погълнат от заниманието си, че изобщо не забелязваше посетителите.

— Персоналът ти не ми харесва, Нийл — поклати глава Ема.

— Аз пък не харесвам начина, по който ми водиш приятели, без да ме предупредиш — засече я дебелият.

Ема мълчаливо кимна в знак на съгласие.

— Исках да кажа, че работата върху този проект отне на мен и на персонала ми повече от трийсет часа, които можех да отделя за разплащане с клиентите си.

— Нали се разбрахме, че Тел Авив е изплатен напълно, Нийл? — погледна го строго Ема.

Дебелият помълча малко, после се усмихна и разкри два реда зъби със странна форма.

— В такъв случай да идем в кабинета ми, там ще ни бъде по-удобно — подхвърли той.

Ема и Демарко тръгнаха след масивните му задни части, прекосиха къс коридор с метална врата и влязоха в помещение, което приличаше на игрална зала за възрастни. Рафтовете край стената бяха отрупани с всевъзможни игри, а към 45-инчовите плазмени телевизори, прикрепени към стената, бяха свързани всякакви компютърни игри като „Нинтендо“ и „Сега“. Обзавеждането завършваше с подредени в една линия маси за билярд и фусбол 1 1 Джаги — Бел.ел.кор. , и флипери.

Нийл им посочи креслата с дебела тапицерия пред бюрото, а сам се настани в огромния стол зад него, очевидно правен по поръчка.

— Какво да ви предложа, Ема? — влезе в ролята на домакин той. — Имам бонбони на клечка и шоколадови десерти.

— О, господи! — направи гримаса Ема. — Давай да вършим работа, Нийл.

Дебелият се наведе и вдигна един лаптоп от пода до себе си. Отвори капака, натисна няколко клавиша и промърмори:

— Аха, ето те. Първото ми заключение е категорично: не открихме никаква връзка между покойния Харолд Едуардс и останалите играчи в диксилендската драма. Матис никога не се е свързвал с него — нито по телефона, нито чрез имейл. Двамата никога не са служили в една и съща армейска част, не са принадлежали към една и съща църква, клуб или други обществени институции. Едуардс е десет години по-възрастен от Матис, живял винаги отвъд линията Мейсън-Диксън, което намалява още повече шансовете да са осъществили някакъв предварителен контакт. От медицинския картон на Едуардс се вижда, че теглото му е било малко над нормата.

Демарко с мъка удържа усмивката си. За човек като Нийл „малко над нормата“ очевидно означаваше поне петдесет килограма.

— Но иначе е бил в добро здраве. А в съдебното му досие за последните трийсет и шест месеца са отбелязани две дребни закононарушения.

Нийл близна още няколко пъти от бонбона на клечка и продължи:

— А сега да се прехвърлим на Уилям Реймънд Матис. Той е държавен служител от 11-а категория, а съпругата му е фризьорка, която печели около пет долара на час. — Дебелият премести очи от екрана върху лицето на Ема и смаяно поклати глава. — Тая страна наистина се нуждае от сериозни корекции в минималното заплащане!