Майк Лосон - Вътрешният кръг

Мейсън бавно се върна в съзнание. Лежеше по гръб. Не беше вързан, но мястото беше прекалено тясно за дългото му тяло. Протегна ръка и напипа гладка повърхност на десетина сантиметра над главата си. Намираше се в някакъв контейнер, който излъчваше задушлива миризма на пръст. Започна да крещи и да блъска с юмруци в момента, в който осъзна, че е положен в ковчег и заровен под земята.

В един момент му се стори, че чува глас, който го съветваше да запази спокойствие. Престана да крещи, овладял паниката с огромни усилия на волята. После осъзна, че в ухото му е пъхната миниатюрна слушалка.

— Така е по-добре — промърмори гласът. Веднага позна, че той принадлежи на червенокосата, която го удари с палка на паркинга.

— Какви ги вършиш, по дяволите?! — ревна Мейсън. — Коя си ти? Веднага ме извади оттук!

— Какво не е наред, мистър Мейсън? Да не би да страдате от клаустрофобия?

От получената предварителна информация Ема прекрасно знаеше, че случаят е именно такъв.

— Извади ме оттук, по дяволите!

— Въздухът, който дишате в момента, идва до вас през една тръба с диаметър два-три сантиметра, мистър Мейсън. Намира се точно над главата ви. Погледнете нагоре и ще видите светлината на фенерчето ми.

Ема включи тънкото като писалка фенерче и го насочи в дупката. Веднага видя очите му — огромни, сякаш готови да изскочат от орбитите си.

— В момента тръбата е отворена, мистър Мейсън, но вие се държите грубо и аз мисля да й сложа тапата.

— Не! — изкрещя Мейсън.

— За петнайсет минути въздухът ви ще свърши. Ще си поговорим отново след шестнайсет.

— Не!

Мейсън с ужас видя как светлината изчезва и чу как нещо изщрака в горния край на тръбата. Започна да крещи като луд и да блъска с ръце и крака по капака на ковчега.

— Изразходвате кислорода си твърде бързо, мистър Мейсън — прозвуча гласът в слушалката. — Мисля, че ще свърши за по-малко от петнайсет минути. Ако карате така, едва ли ще ви стигне за повече от тринайсет. Можете ли да задържите дъх за три минути? Нали не сте пушач?

Тя прекрасно знаеше, че е точно обратното.

Пленникът направи опит да спре да диша и да овладее паниката, а Ема го наблюдаваше на екрана на малък монитор, свързан с портативна камера посредством тънък оптичен кабел. Би могла дори да запише последните мигове на жертвата си. Тя изключи микрофона и се обърна към приятелката си.

— Свършила си добра работа, Сам.

Намираха се в гараж под наем, отстоящ на три километра от офиса на Мейсън. Седяха на пластмасови градински столове, разположени от двете страни на ковчега. Миризмата на пръст, която бе усетил пленникът, идваше от един влажен чим, поставен непосредствено до въздухопровода. Всичко тук бе дело на Саманта: ковчегът, тръбата за дишане, видеоапаратурата и системата за комуникация.

— Не беше трудно — отвърна тя. — Разполагах с всичко на склад, без, разбира се, да броим сандъка.

Макар че официално се беше оттеглила от държавна служба, Саманта продължаваше да върши услуги за определени агенции и стари приятели, нуждаещи се от апаратура за специално наблюдение.

— Много съм впечатлена — кимна Ема и посегна към термоса в краката си. — Искаш ли кафе?

— О, с удоволствие.

Приличаха на две стари приятелки, радостни, че се срещат. Удоволствието им се нарушаваше единствено от приглушените звуци, идващи от ковчега.

— Как е Ричард? — подхвърли Ема, имайки предвид съпруга на Саманта.

— В момента е луд по риболова с мухарка — усмихна се Сам. — Нали го знаеш какъв е. Захване ли се с нещо, край — друго не го интересува. От два месеца насам обикаляме реки, езера и развъдници за бобри.

— Е, мъжете могат да имат и доста по-лошо хоби от риболова с мухарка — успокоително рече Ема.

— Като тоя задник — кимна Саманта и хвърли поглед към ковчега.

Ема направи справка с часовника си. Разполагаха с още десет минути. Извърна очи към монитора, надявайки се, че копелето няма да получи инфаркт.

— А внучката? — попита тя.

Саманта беше изчислила абсолютно точно притока на въздух. Когато изтекоха десетте минути, Мейсън беше отворил уста като риба на сухо и чупеше безупречно поддържаните си нокти в капака на ковчега. Ема издърпа тапата и насочи фенерчето си в лицето му.

— Готов ли сте да ме изслушате, мистър Мейсън?

— Да, да — задъхано отвърна пленникът. — За някое дело ли става въпрос?

— Не, мистър Мейсън. Става въпрос за една млада жена на име Джули Фредерикс, която тормозите вече шест месеца. Тя не може да спи, слабее и гълта антидепресанти. Изправена е пред прага на нервна криза, по единствената причина че вие отказвате да я оставите на мира.