Майк Лосон - Вътрешният кръг

— За бога, Джо! — не издържа Ема. — Защо просто не отидеш на проклетия бар и не й кажеш: „Здрасти, аз съм Джо Демарко и не мога да сваля очи от теб, защото адски много приличаш на бившата ми жена. Случайно да си уличница като нея?“

— Тя изобщо няма вид на…

— Има, има. Същата италианска разцветка, същото стегнато дупе и големи цици. Кога най-сетне ще забравиш тази жена, за бога?

Демарко само сви рамене.

— С колко жени съм те запознала досега, Джо?

Пак се започва, умърлушено си рече Демарко, но не отговори на въпроса.

— С три — отговори вместо него Ема. — И трите много хубави, с качества, които жена ти никога не е имала — чувство за хумор, състрадателност и интелигентност. На всичкото отгоре и трите те харесаха, един Господ знае защо. Но ти не се обади на нито една от тях.

Всичко това беше истина. Жена му беше суетна и зла, без капка мозък в главата. Чукаше се със собствения му братовчед — един дебел и отпуснат лигльо, който работеше като брокер в някогашната фирма на баща си. Казваше, че отива да види майка си в Ню Йорк, след което двамата с братовчеда прекарваха уикенда в Атлантик Сити. Но в същото време беше най-чувствената жена, която Демарко познаваше. Не ставаше въпрос само за секс, защото той се беше влюбил в нея съвсем млад — едва шестнайсетгодишен. По онова време тя беше на четиринайсет. И се оказа първа за всичко в живота му: първото момиче, което прегърна и целуна, първата жена, която люби. Прииска му се да каже на Ема, че в любовта няма логика, но вече бяха обсъждали тази тема. А и настроението на приятелката му беше такова, че положително щеше да нареже сърцето му на лентички.

— Крайно време е да заживееш нормално — въздъхна Ема. — Да си купиш мебели, да си намериш приятелка и да се върнеш сред хората.

— Добре де, добре — промърмори Демарко, давайки си сметка, че красавицата на бара наистина прилича на бившата му жена. — Накъде според теб трябва да тръгна, Ема?

— Имаш предвид личния си живот или разследването?

— Разследването.

— Не знам.

Жената насреща му рядко прибягваше до тази фраза. Тя помълча известно време, потънала в мислите си. Дългият й нокът механично се плъзгаше по ръба на чашата.

— Довечера заминавам, Джо — каза внезапно Ема. — Ще се върна утре или вдругиден. Ако ти трябва нещо, обади се на Майк.

Исусе! — сепна се той. Беше толкова погълнат от атрофираното си либидо, че напълно забрави за проблемите на Ема. Стана му гадно от проявата на този скотски егоизъм.

— Заради момичето ли, Ема? — вдигна глава той. — Заради онази Джули, която заварих в апартамента ти?

— Да.

— Тя ти е дъщеря, нали?

— Да — кимна след кратко колебание Ема.

Нямаше как да я попита откъде се беше пръкнала тази дъщеря, затова въздъхна и рече:

— Кажи с какво мога да ти помогна, Ема.

Тя отпи глътка и му хвърли един изучаващ поглед над чашата си.

— Дъщеря ми е една изключително умна млада жена, но за съжаление има ужасен вкус по отношение на мъжете. Преди две години се хвана с някакъв женен, но едва наскоро събра смелост да му каже, че не желае да го вижда повече. Но копелето се запъна и не ще да я остави на мира. Вече шест месеца я засипва с имейли и среднощни телефонни обаждания. Пуснал е хора да я следят, подслушва телефона й, отваря писмата й. Преди месец изкара акъла на едно момче, с което беше почнала да излиза, и миналата седмица направи така, че да я уволнят. Това беше причината да се появи у дома. Тоя тип просто й съсипва живота!

— Кажете на жена му.

— Джули вече го направи. Но жена му се оказа отрепка, която от години търпи любовните му истории.

— Защо не се обърне към полицията?

— Защото той е полицията. Окръжен прокурор в един от големите градове на запад. Много богат, с връзки навсякъде. Губернаторът му е личен приятел, а чичо му е сенатор.

— Какво си решила да направиш? — загрижено я погледна Демарко.

— Ще го убия! — отсече тя.

Бледосините й очи бяха студени и смъртоносни като Северния ледовит океан.

Полковникът от запаса Байрън Мур беше висок метър и седемдесет, имаше стегната фигура и носеше черни очила с рогови рамки. Косата му беше тъмна и късо подстригана, с малко перчемче, оредяло на челото. Беше леко прегърбен и накуцваше — спомен от двете му ранявания във Виетнамската война. Когато се срещаше с него, Демарко винаги си мислеше за Шекспировия Ричард Трети.

Запознаха се преди около пет години. Председателят бе получил информация, според която сътрудник на един от политическите му врагове използва свой човек в Пентагона, за да се сдобие с поверителна информация за военни поръчки. Схемата беше проста: човекът от Пентагона надушва името на фирмата, избрана за доставчик по поредната поръчка за милиарди долари, а сътрудникът на конгресмена тича на борсата и купува внушителни пакети от акции на същата фирма. Яростната реакция на председателя по всяка вероятност се дължеше на факта, че сам не се беше досетил да бръкне в тая каца.