Майк Лосон - Вътрешният кръг

Беше ясно, че знае повече за тях, но не желае да го споделя. А после направо го отряза, когато зададе последния си въпрос: дали случайно не знае нещо за любимия чичо на момчето — Макс Тейлър. С хладен служебен тон тя му заяви, че гимназията няма практика да предлага информация за бившите си възпитаници. Всякакви въпроси в тази връзка трябвало да бъдат изпратени в писмен вид до училищното настоятелство.

Демарко бавно остави слушалката. Въпросите му за миналото на Били бяха докоснали оголен нерв, но той нямаше никаква представа защо.

Според месинговата табела до вратата заведението на име „Клайдс“ бе основано преди четирийсет години, но обзавеждането му подсказваше, че все още не е намерило истинския си облик. Над част от масите висяха самолетни макети, край други стърчаха палмови листа, а менюто предлагаше както чили, така и френска кухня. По стените имаше плакати с параходи, конкуриращи се със спортни коли и мотоциклети, плюс бюстове на атлети от минали времена. Непосредствено до бара беше окачена голяма картина, изобразяваща последната битка на генерал Кастър, която със сигурност би подхождала повече на някоя монтанска кръчма. Но въпреки всичко именно „Клайдс“ беше любимото заведение на Демарко.

Настани се на една от масичките встрани от бара и зачака появата на Ема. Млада и хубава келнерка с прекалено много синьо около очите го попита какво ще желае. Той се поколеба. Пиеше му се нещо сладко, от сорта на пиня колада, но си представи презрението в очите на момичето и се отказа. Вместо това си поръча коктейл водка мартини, който се оказа с вкус на охладен керосин. Демонстрацията на мъжественост винаги се заплаща скъпо, поклати глава той.

Хвърли поглед към часовника си и установи, че Ема закъснява — нещо необичайно за нея. Отпи втора глътка и лицето му се разкриви в гримаса. Реши да изчака дамата и да я убеди да си поръча пиня колада, а след това да си разменят питиетата.

Обърна се към вратата, но погледът му беше привлечен от една жена на бара. Беше с тъмна коса, матова кожа и великолепно тяло. Очите й потънаха в неговите, на устните й се появи лека усмивка. Не от онези, подканящите, а просто открита и приятелска усмивка, означаваща „здрасти, страннико“. Всъщност може и да беше от първите, реши след кратък размисъл той.

В следващия момент се появи Ема. Приближи с царствена походка масата му, изчака го да й поднесе стола и още по-царствено се отпусна върху него. Понякога се държеше така.

— Какво да бъде, госпожо? — попита с нескрито страхопочитание келнерката, изправила се неусетно до масата.

— О, не знам — разсеяно отвърна Ема, после, още преди Демарко да я спре, посочи към чашата му. — Нека бъде същото.

Когато питието й беше сервирано, тя помълча малко, после промърмори:

— Тоя Естъп се оказа рейнджър.

Демарко не я чу, защото зяпаше чернокосата на бара. Ема проследи погледа му и просъска през стиснати устни:

— Не ме ли слушаш, Джо? Естъп е планински рейнджър!

— Рейнджър ли?

— Да. Отговаря за някакво блато в Джорджия. Казва се Оукъфъноуки.

— А?

— Тая вечер май ще ми се наложи да повтарям всяка дума, по дяволите!

— Извинявай. Но защо един рейнджър е зашлевил Били?

Очите му отново се насочиха към бара. Към чернокосата се присъедини друга жена, натоварена с торбички и пакети. Явно бе предприела поредната маратонска обиколка на магазините. Двете се прегърнаха като стари приятелки. Мамка му, беше се надявал, че красавицата ще остане сама.

— Не знам — въздъхна Ема. — Но мистър Естъп категорично не е обикновен любител на природата. Ветеран от Виетнам с две отличия за проявена смелост, уволнен за лошо поведение едва на двайсет.

— Защо?

— Не знам. Има досие в Агенцията за борба с наркотиците. През осемдесетте се опитал да прекара през щатската граница цял камион марихуана. Осъдили го условно, вземайки предвид бойните му заслуги.

— Но нали каза, че бил уволнен от армията?

— Казах, че са го уволнили за лошо поведение, но споменах, че е бил награждаван. Вероятно съдията е решил, че трябва да подходи благосклонно към един кавалер на орден за бойни заслуги. Знам само това, което е в компютъра на един от моите приятели в АБН.

— И това е всичко, така ли?

— Да. Един арест преди двайсет години и нищо друго.

— А Макс Тейлър?

— Нищо — поклати глава Ема. — Няма криминално досие. В момента проверяваме дали някой от двамата е имал контакти с Едуардс.

Чернокосата красавица каза нещо на приятелката си и двете се обърнаха да го погледнат. Тази усмивка наистина е подканяща , рече си Демарко.