Майк Лосон - Вътрешният кръг

В хода на разследването Демарко допусна една съществена грешка — реши, че вътрешният човек в Пентагона е Байрън Мур. Една вечер, докато го проследяваше, Мур изведнъж се озова зад гърба му, приложи му някаква много болезнена хватка от джудото и изръмжа, че с един пръст ще му смаже трахеята. Заплахата беше отправена с усмивка, но Демарко я възприе напълно сериозно — беше сигурен, че онзи ще я изпълни, без да му мигне окото, въпреки че беше по-нисък и поне с двайсет килограма по-лек от него.

На по-късен етап Мур разкри, че работи по същото разследване, но от страната на военните. След което го информира, че върви по погрешна следа и е на светлинни години от истината. А накрая му съобщи и името на истинския виновник. Тази първа среща с Мур бе оставила дълбоки следи в съзнанието на Демарко.

По-късно разбра, че този човек е войник до мозъка на костите — зелена барета с три участия във Виетнамската война, експерт по бойни изкуства и партизански операции. Преди две години му бе дошъл редът за повишение, но вместо това го бяха уволнили от армията. На въпроса защо се е разминал с повишението, Мур с усмивка бе отговорил: по простата причина че армията никога не произвежда в генералски чин хора, които са под метър и осемдесет и имат физически недъзи. Заради имиджа.

Полковникът живееше сам в малък апартамент с панорамен изглед към Националното гробище в Арлингтън. Безкрайните редици от бели надгробни камъни несъмнено изглеждаха внушително и излъчваха своя особена красота, но Демарко се съмняваше, че това е гледката, която би искал да вижда всеки ден. Жилището на Мур беше задръстено от снимки на бойни другари и сувенири от операции, които Пентагонът отдавна бе решил да забрави. На една от страничните масички, почти скрита между множеството фотоси, надничаше снимката на младия Байрън Мур: с голо до кръста загоряло тяло, отличаващо се със забележителна мускулатура. В ръцете си държеше автоматична карабина М16, а очите му бяха присвити под ярките лъчи на азиатското слънце. До нея имаше още една снимка — от церемонията по излизането му в запас. На нея беше в парадна униформа, отрупана с ленти и медали. На колана му висеше церемониален кортик, а горчивата му усмивка беше почти толкова крива, колкото и гръбначният му стълб.

Армията беше единствената любов на Байрън Мур и той още страдаше по нея. По време на разговора очите му останаха приковани в белите надгробни плочи отвъд прозореца, а Демарко изведнъж осъзна обичайното му състояние на пълна самота. Тогава вероятно си представяше как някой ден името му ще бъде издълбано на една от тези плочи.

— Джо, надявам се, че няма да подплашиш тоя Естъп — промърмори Мур. — Нито пък да го ядосаш.

— Все още нямам подобни намерения — отвърна Демарко. — Защо, толкова ли е страшен?

— Той е смахнат, Джо. Постъпил в армията веднага след колежа като доброволец. Бил страхотен снайперист и командването започнало да му възлага специални мисии в тила на врага. Сам в продължение на три-четири дни той имал свободата да изпълнява разузнавателни задачи както намери за добре — включително и да убива.

— Това ли го прави смахнат?

— Не, това било част от работата му. Но убийствата му доставяли удоволствие. Чувал ли си за онези извратени типове във Виетнам, които си правеха огърлици от ушите на жертвите си?

Демарко кимна.

— Е, Естъп беше един от най-големите колекционери.

— Това ли е причината да го уволнят за лошо поведение?

— Не, Джо — поклати глава Мур. — Самостоятелните операции в джунглата са по силите на малцина. И когато попаднеш на такъв човек, задължително си затваряш очите за някои негови ексцентричности. — Замълча и потъна в мислите си, а Демарко усети, че те са насочени по-скоро към собственото му минало, отколкото към това на Дейл Естъп. Питаше се какви ли са били неговите ексцентричности.

Мур пристъпи към писалището и взе гранатата, която използваше за преспапие. А Демарко изпита странната увереност, че това съвсем не е сувенир, а действащо оръжие. Стиснал я като обикновена гиричка за тренировки, полковникът помълча малко и започна:

— Един ден разузнавателният патрул на Естъп попаднал на малко оризово поле, обработвано от седем виетнамци, половината от тях жени. Взводният искал да го прекоси, но не бил сигурен, че между онези в калта не се крие и някой боец на Виетконг. Затова наредил на хората си да се разпръснат за скрито наблюдение.

В един момент някакъв старец се отделил от останалите и тръгнал към канавката да дриска. Изстрелът треснал в момента, в който клекнал. Старецът подскочил и изкрещял от болка, а очите му бавно се свели към мястото, на което доскоро се поклащали топките му.