Майк Лосон - Вътрешният кръг

Ема не завърши, тъй като от вътрешните помещения долетя приглушен вик. Сякаш Джули проплака в съня си.

Ема се изправи, на лицето й се изписа загриженост.

— Трябва да тръгваш, Джо. Искам да се погрижа за нещо.

— Какво й е на Джули, Ема? — съчувствено попита Демарко. — Знаеш, че ако съм в състояние да помогна с нещо, можеш да разчиташ на мен.

Ема, хладната, ловка и сдържана Ема, тази вечер просто не приличаше на себе си. Изглеждаше като притиснат в ъгъла опасен звяр.

— Благодаря ти, Джо — поклати глава тя. — Лека нощ.

— Чухте ли какво ви казах току-що, сър? Донъли знае, че работя за вас, знае и за баща ми. Заплашва да уведоми медиите.

Махоуни продължаваше да мълчи, насочил цялото си внимание към внушителния бюст на сервитьорката. Демарко знаеше, че макар и наближаващ седемдесет, той се вълнуваше от секса като тийнейджър. И вероятно отдавна бе включил в завещанието си откривателя на виаграта.

— Може да знае кой е баща ти — промърмори Махоуни, след като келнерката най-сетне се отдалечи. — Но не може да докаже, че работиш за мен.

— Може обаче да докаже, че вие имате връзки с профсъюзите, профсъюзите имат връзка с мафията, а мафията — с мен. При подходяща обработка на тези факти като нищо може да се заключи, че сте свързани с мафията, а аз съм нейният човек, който ви държи под око.

Председателят му хвърли един изпитателен поглед, който според Демарко означаваше само едно — дали не е дошло времето да го изхвърли на боклука, забравяйки, че някога е бил негов работодател. След петнайсет години задкулисни игри и измами с мирис на рекет в полза на Джон Махоуни — дейност, която бе на светлинни години от нормалната юридическа практика, шансовете му да остане полезен май бяха доста по-малки от тези на едрогърдата келнерка, която в същия момент се изправи пред масата им.

— Желаете ли още малко кафе, сър? — попита жената.

— Скъпа, ти си слънчев лъч в отвратителния ден на един старец — отвърна Махоуни.

— О, вие съвсем не сте старец, сър — отвърна скъпата, която явно си даваше сметка, че бакшишите й зависят повече от усмивките и гръдната й обиколка, отколкото от обслужването.

Махоуни я изчака да се отдалечи и измъкна плоска бутилчица от вътрешния джоб на сакото си. Изля малко бърбън в кафето, сръбна шумно с очевидна наслада, след което промърмори:

— Донъли няма да направи нищо. Той прекрасно знае, че ако се опита, аз моментално ще запозная медиите с отношението му към предупредителното писмо.

— Но подхвърли, че може да торпилира разрешителното ми за достъп до секретна информация.

— Като нищо може да го направи — тежко въздъхна Махоуни. — Ако малко се напънат, неговите хора лесно ще те превърнат в дясната ръка на Осама.

— Страхотно, нали? — горчиво се усмихна Демарко. — И какво ще стане с мен, ако действително го направят?

Махоуни пренебрегна въпроса и запали остатъка от пурата си, забравена в пепелника. Издуха облак дим над главата си и се зае да го изучава. Заведението беше за непушачи, но никой от съседните маси не посмя да му направи забележка.

— Кажи ми какво става с тоя Матис — промърмори след известно време той.

Демарко прилежно взе да изрежда свършеното до този момент: започналата проверка на биографията и финансовото му състояние, подробности от разговора с Франк Енгълс в Мидълбърг. Председателят прояви подчертан интерес към информацията, според която Донъли лично бе назначил Матис в екипа за охрана на президента, но равнодушието му към всичко останало беше тотално.

— Някаква връзка между Матис и онзи Едуардс?

— Засега нищо, но очаквам информация от един човек на Ема.

Махоуни дръпна още веднъж от пурата си и бавно включи в действие макиавелианския си мозък.

— Донъли е разтревожен от нещо, при това здравата — процеди той. — Доказва го и глупавото му посещение в къщата ти, което си е отчаяна постъпка.

Ема беше направила абсолютно същото заключение.

Махоуни се усмихна и махна с ръка на някакъв служител в Белия дом, който мина покрай масата им. После промърмори едно „гадно педерастче“ и се извърна към Демарко.

— Притисни тоя агент, Джо. Забий нокти в муцуната му, както казват децата.

— Но как?

— Де да знам. Измисли нещо.

Под клепачите на Демарко сякаш се беше наместила някаква химическа субстанция — смес от равни части лепило и пясък. Имаше чувството, че в главата му действа една нищожна част от мозъчните клетки. Часът беше пет и половина сутринта. Намираше се в наетата от Ема кола — едно превозно средство, притежаващо всички качества, необходими за уважаващ себе си правоохранителен орган. Чакаха Матис да тръгне за работа. Затворил очи и облегнал глава на страничното стъкло, той горчиво си мислеше, че в този ужасно ранен час на крак могат да бъдат единствено свинари, кравари и разни други селски труженици.