Майк Лосон - Вътрешният кръг

— Джули, запознай се с Джо Демарко, мой приятел.

Ема беше необичайно кротка, изоставила типичната си язвителност. Явно тази вечер беше решила да се държи прилично.

Младата жена му кимна леко, обърна се към Ема и обяви:

— Уморена съм, вероятно от полета. Мисля да си легна.

Уморена съм, мамо , допълни наум Демарко. Беше абсолютно убеден, че момичето е дъщеря на Ема.

— Хубаво, скъпа. Утре сутринта ще довършим.

Това също му прозвуча майчински. Представата за Ема в ролята на майка му се струваше по-странна дори от представата за змии, които се гушкат.

— Всичко ли е наред, Ема? — попита той, след като Джули напусна стаята.

Ема само поклати глава.

— Казвай сега каква е тая работа с посещението на Донъли.

Демарко й предаде накратко почти едностранния си разговор с шефа на Сикрет Сървис.

— И аз знам за баща ти — каза Ема.

Демарко кимна, сякаш това беше най-нормалното нещо на света.

— Може и да ти прозвучи странно, но той не беше лош човек.

Ема не отговори, но в очите й за миг проблесна смайване.

— Знам какво си мислиш — въздъхна Демарко. — Един убиец не може да е добър човек. Но от моята гледна точка си беше съвсем истински баща. Никакво перчене, никакви надувки като разни други мафиоти. Когато… хм… не беше на работа, ние вечеряхме заедно като всяко нормално семейство, разговаряхме предимно за мен — единственото му дете. Как я карам в училището и спорта, защо не нося по-добри оценки. Такива неща. Той се отнасяше добре с мама, с мен също. Почти не пропускахме съботните мачове на „Янките“, а в неделя винаги правеше закуската — палачинки с кренвирши.

Замълча, сякаш за да си спомни баща си, седнал на трибуната на „Янки Стейдиъм“ с избеляла шапка на главата и незапалена пура в уста. Не се вживяваше прекалено, предпочитайки да гледа как синчето му се забавлява. След мача майка му вдигаше неизбежния скандал, защото е давал на детето да се тъпче с прекалено много боклуци. А баща му стоеше пред нея и мълчеше, безсилно отпуснал огромните си лапи, с които сякаш можеше да огъне и най-дебелото арматурно желязо. Мълчеше и я гледаше изпод нахлупената си шапка, а в очите му се четеше задоволство. Едно беше сигурно: майка му изобщо не се страхуваше от него.

— Докато не навърших петнайсет, изобщо нямах идея с какво се занимава — продължи той. — А когато го чух за пръв път, не повярвах. Просто не можех да си представя, че ще изкара някой нещастник в блатата край Джърси и ще му пусне куршум в тила.

— Говорили ли сте някога за работата му? — попита с необичайно мек глас Ема.

— Веднъж опитах, бях вече на шестнайсет. Зададох му невинен въпрос, от сорта на: „Вярно ли е, че работиш за мистър Талиаферо, татко?“ Той веднага разбра какво имам предвид, но предпочете да не отговаря. Рядко говореше за себе си.

— Това ми напомня за един мой познат — подкачи го Ема.

— Както и да е — отвърна с крива усмивка Демарко. — Баща ми промърмори нещо от сорта „човек не всякога може да избира живота си“, после заговори за друго. И толкоз. Никога повече не засегнахме тази тема.

— Семейни истории — промърмори Ема, вероятно имайки предвид и своя случай.

Демарко отпи глътка уиски, а мислите му все още бягаха назад, в миналото.

— Той ме убеди да постъпя в юридическия факултет. — На лицето му се появи бегла усмивка. — Според мен си въобразяваше, че ще изкарвам добри пари от защитата на колегите му.

— Значи затова Махоуни те нае веднага след като се дипломира — подхвърли Ема.

Демарко се засмя.

— Заради кръстницата ми — една приятелка на мама, която наричах леля Кони. В момента живее в Олбъни и работи в някакъв профсъюз, но на младини работеше във Вашингтон. Днес леля Кони едва си мъкне задника, има мустаци и лице на тъжен кон. Но навремето беше копие на София Лорен, абсолютна красавица.

— Мисля, че виждам накъде биеш — промърмори Ема.

— Бас държа, че е така. Но както и да е. Леля Кони има син, макар че никога не се е омъжвала. Преуспяващ човек, който работи в голяма банка. Поразително прилича на един мой познат — едър като мечка ирландец, въпреки че самата леля Кони е от италиански произход.

— Ясно — кимна Ема.

— Дипломирах се горе-долу по времето, когато убиха баща ми. Благодарение на мама, а със сигурност и на баща ми, нямах абсолютно никакви контакти с мафията. Никога не съм бил арестуван, да не говорим за повдигнати обвинения. И до днес досието ми е абсолютно чисто. Но заради баща ми не можех да си намеря работа дори като разносвач на призовки и съдебни книжа. Нито една юридическа фирма в Западното полукълбо не би наела синчето на Джино Демарко. В резултат мама се оплакала на кръстницата ми, а тя си поговорила с… ти знаеш с кого. Може би го е заплашила с кръвна проба за доказване на бащинството на един служител в голяма банка. Сама разбираш, че този човек — щастливо женен мъж и баща на три законни деца, няма как да не е отстъпил пред атаката на леля Кони и е намерил работа на нейния нещастен безработен кръщелник.