Майк Лосон - Вътрешният кръг

— Дрън-дрън. Няма те в официалните ведомости на Махоуни, но именно той те е назначил на този пост. Независим си друг път! Жалък тип! Отлично зная, че работиш за Махоуни!

Само че едва ли можеш да го докажеш , възрази наум Демарко.

— Знам и защо Махоуни не иска да бъде официално свързан с теб — продължи Донъли. — Баща ти е Джино Демарко, дребен престъпник, работил за Кармине Талиаферо. Преди петнайсет години татенцето ти похарчило трима от съперниците на Талиаферо, но четвъртият извадил късмет и му видял сметката. Вярно е, нали?

Демарко не отговори, но в душата му се появи непреодолимо желание да откъсне малките ушички на гадината, дръзнала да нарече баща му „дребен престъпник“.

— Най-странното е, че Махоуни те е наел веднага след като си завършил юридическия — продължи Донъли. — Не знам защо — това е единствената загадка, която все още не съм разрешил, — но знам, че го е направил. И именно заради баща ти те държи в онова мазе — за да не се налага да обяснява на когото и да било защо се нуждае от презрения ти жабарски задник!

Донъли заплашително се наведе напред.

— Нека ти задам един въпрос. Ти прекрасно знаеш какъв егоистичен тип е Махоуни, нали? Колко време ще запазиш службата си, в случай че медиите научат за баща ти и факта, че работиш за председателя?

— Лично вие ли назначихте Били Матис за персонален бодигард на президента, мистър Донъли? — отвърна с въпрос Демарко.

— А бе, ти какво… — яростно хлъцна директорът на тайните служби, след което все пак успя да се овладее. — Сега ме чуй какво ще ти кажа, но си отваряй ушите! Моите агенти са чисти . Всички, без изключение, имат безупречни досиета, особено Матис. Всички, без изключение, издържаха проверка с детектора на лъжата. Онзи глупак Банкс няма никакви основания да подозира Сикрет Сървис и прекрасно го знае!

— Защо тогава не сте анализирали предупредителното писмо?

— Ама ти наистина си гадно копеле! — просъска Донъли и лицето му се наля с кръв.

А така! — злорадо си рече Демарко. Дано те тресне инсулта!

Донъли отвори уста да каже нещо, но отново успя да овладее емоциите си. Палецът му рязко се стрелна към къщата.

— Съветвам те да я обявиш за продажба! — изсъска той. — Дните ти в този град са преброени!

— Не думай — рече Демарко.

Донъли се усмихна и показа два реда зъби — ситни и остри.

— Работата ти изисква периодични проверки от страна на тайните служби, умнико. Познай кой ги извършва и какви препоръки ще направи. А сега изчезвай!

Демарко излезе от лимузината и внимателно затвори вратата. Колата безшумно потегли, а той остана да гледа как червените светлини се отдалечават по улицата. Потта по ръцете и краката му бързо изстиваше.

Значи Донъли знае за баща ми , мрачно поклати глава той.

Женският глас насреща не беше на Ема. Въпреки че бе приглушен и хаплив като нейния и говореше по нейния телефон. След това непознатата предаде слушалката на самата Ема, която обяви:

— Ако си рекламен агент на Телемаркет, ще те издиря, ще ти запаля къщата и ще убия кучето ти!

Гласът й звучеше абсолютно сериозно.

— Джо съм, Ема. Не е ли по-лесно да се включиш в онези списъци, които забраняват набирането на номера ти?

— Те са противоконституционни.

— А палежите и кучешките убийства не са, така ли?

— Защо ми звъниш по никое време?

— Стига, Ема, часът е едва девет.

— А, така ли? Казвай какво искаш.

— Току-що ме посети Патрик Донъли и ме засипа с открити заплахи. Вчера, докато се наслаждавахме на изпълнението на твоята приятелка с челото, аз останах с впечатлението, че разполагаш с информация за него. Искам да я чуя.

— Дойде у дома ти?

— Аха.

— Добре, идвай — каза след известно колебание Ема.

Гласът й прозвуча странно, сякаш беше разтревожена.

Състояние, което до този момент изглеждаше абсолютно непознато за нея.

Отвори му самата тя. Беше по джинси и бяла тениска, над която се поклащаше синя, изцапана с боя престилка. Не беше подозирал, че тази жена рисува, но очевидно това беше една от поредните изненади, които му поднасяше. Въведе го в хол, достоен за корицата на „Красив дом“, отвори барчето и сипа уиски в две широки чаши. Глътна своето наведнъж и отново си наля.

После, още преди Демарко да отвори уста, в хола се появи млада жена, която страшно много приличаше на Ема. Беше висока колкото нея, имаше нейните нос и брадичка. Разликата се състоеше в тъмната коса и кафявите очи. В погледа, който му отправи, имаше загриженост.