Майк Лосон - Вътрешният кръг

На верандата стоеше дребен мъж около трийсет, облечен в сив костюм. Демарко му обърна сериозно внимание едва когато зърна кобура, който се подаваше изпод сакото му. Зад гърба на непознатия се виждаше черна лимузина с правителствен номер.

— Вие ли сте Джоузеф Демарко? — попита мъжът.

— Аз съм — кимна Демарко, опитвайки се да успокои дишането си. — Какво обичате?

— Директорът на Сикрет Сървис мистър Патрик Донъли би искал да размени няколко думи с вас, сър. Бихте ли се присъединили към него, той чака в колата.

Мамка му , рече си Демарко. Работата става дебела. Едва от два дни работеше по случая, а тайните служби вече знаеха за това. Прииска му се да затръшне вратата под носа на агента и да се скрие под леглото.

— Моля ви, сър, последвайте ме — настоятелно се обади дребосъкът.

— Няма проблем — отвърна с прекалено бодър глас той, усетил как достойнството взема връх над щраусовия синдром.

Шофьорът на Донъли отвори задната врата на лимузината. Чувствайки се глупаво в шортите и потника на „Редскинс“, Демарко влезе и зае място на сгъваемата седалка, за да бъде с лице към Патрик Донъли. Дребосъкът с пищова затвори след него и се отдалечи на няколко крачки, вероятно по заповед на шефа си.

„Малкият“ Пат Донъли го дари с подчертано враждебен поглед. Беше на шейсет и седем-осем, не по-висок от метър и петдесет и пет. Боядисаната му в черно коса беше разделена на път отляво с такава прецизност, сякаш бе използвал линийка. Лицето му беше дребно, с плътно прилепнали уши и малки черни очички под увисналите клепачи. Устата му беше тънка цепка, издаваща жестокост, а изражението му беше мрачно. Прилича на фехтовач , помисли си Демарко. Слаб, жилав и гаден — от онези, които с удоволствие биха използвали истинска шпага, стига да им се удаде шанс.

Реши да не обръща внимание на гадния му поглед и небрежно огледа вътрешността на лимузината — кожената тапицерия, малкия телевизор и барчето, вградено в облегалката на предната седалка. Сгъваемата седалка беше значително по-удобна от креслото в хола му. Беше готов да се обзаложи, че телевизорчето на Донъли приема по-добре от онзи в къщата.

— Страхувам се, че съм потен и ще изцапам тапицерията — промърмори той. — Но в момента си правех гимнастиката. — Гаден плъх такъв! — добави мислено той.

— Я стига! — сряза го Донъли. — Днес си бил в Мидълбърг и си разпитвал един бивш агент на Сикрет Сървис! Кой ти е дал подобни права, да те вземат мътните?!

Демарко пусна в ход версията, която беше предложил и на Джон Енгълс.

— Конгресът на Съединените щати изпитва сериозна загриженост за безопасността на президента, мистър Донъли. А аз…

— Конгреса, друг път! — изфуча дребният гадняр. — Ходил си при Франк Енгълс, защото Барнс ти е напълнил главата с глупости за Били Матис!

Лицето на Демарко запази безизразното си изражение, но някъде дълбоко в него се разшава едно дребно и лудо животинче, което сякаш бе решило да закуси със стомаха му. Веднага разбра какво се беше случило. Енгълс, все още верен на службата, беше съобщил на някой от бившите си колеги за посещението и въпросите, които му беше задал. След което новината бе тръгнала по веригата, за да стигне в крайна сметка до ушите на Донъли. А той по-добре от всеки друг знаеше за безпокойството на Барнс по отношение на Били Матис. Разбира се, имаше и друга вероятност — Донъли да е накарал някого да провери календара със служебните срещи на Банкс, откъдето е изскочило името му. Едва сега си даде сметка, че би трябвало да се представи на Енгълс с фалшиво име.

— Инцидентът край река Чатуга засяга единствено ФБР и Сикрет Сървис, господинчо! — изсъска Донъли. — Стой далеч от него, ясно ли е? Защото хората от тези институции не само разкриха виновника, но и продължават разследването. Ако не знаеш, ще ти кажа, че в него са ангажирани повече от триста агенти на ФБР! Не вярвам да си въобразяваш, че ще откриеш нещо повече от всичките тези специалисти, дори да имаш нужните пълномощия!

Демарко понечи да отговори, но Донъли гневно вдигна ръка.

— Аз съм директор на Сикрет Сървис, идиот такъв! Което означава, че знам всичко за всекиго! Например че си момче за поръчки на Джон Махоуни. Когато става въпрос за някой елементарен компромат, Махоуни го възлага на шефа на канцеларията си — онова дебело копеле, което носи тиранти. Но когато иска да го начука на някого, той изпраща теб!

— Аз не работя за председателя — поклати глава Демарко. — Аз съм независим юридически съ…