Майк Лосон - Вътрешният кръг

Интерес представляваше и пушката. Защо Едуардс бе прибрал оръжието на престъплението у дома си? Защо просто не го бе захвърлил някъде? Тук имаше нещо, което почти го караше да…

— Виждал ли си някога снимки на Мики Мантъл, Джо? — прекъсна хода на мислите му Майк. — Не онези непосредствено преди да го отнесе ракът, а другите — от състезателната му кариера.

— Разбира се — кимна Демарко.

— Е, точно на него прилича това хлапе. Съвсем като Мик, когато играеше с номер седем. Я ми кажи, Джо, защо следя агент на Сикрет Сървис, който си прилича като две капки вода с Мики Мантъл?

Вместо отговор Демарко стана от пейката и промърмори:

— Утре пак ще се видим, Майк. Благодаря за добрата работа.

— За нищо, Джо. Но ако още един ден се наложи да клеча на някоя пейка под слънцето, направо ще превъртя. А стане ли това, ти ще си първият, на когото ще видя сметката!

Демарко обитаваше малка къщичка на Пи стрийт в Джорджтаун, която приличаше страхотно на още няколко такива в квартала — двуетажна, с бяла тухлена фасада. На прозорците имаше решетки от ковано желязо, по стените пълзеше бръшлян, а в градината имаше леха с азалии, които напролет цъфтяха с приказни цветове. Беше удобно място за живеене, а и той като съседите си предпочиташе да представя красиво извитите решетки на прозорците като произведение на изкуството, монтирани единствено по естетически причини. Беше купил къщата в годината, в която се ожени.

Вътре домът му изглеждаше така, сякаш банда крадци бяха прекарали камиона си пред входната врата и бяха изнесли всичко, което има някаква стойност. Всъщност нещата се бяха развили горе-долу по този начин. Някога пълна с хубави мебели, персийски килими и ценни произведения на изкуството, днес тя съдържаше съвсем оскъдно обзавеждане, купено на една-две градински разпродажби. Домашното кино в хола беше заменено от телевизор с 24-инчов екран, поставен върху евтина метална масичка. На метър-два от него имаше кресло с подвижна облегалка и хлътнала тапицерия, а на пода до него — малък касетофон, който изпълняваше двойното предназначение на радио и масичка за напитки.

Демарко хвърли сакото си на креслото (старинната дъбова закачалка до вратата отдавна беше изчезнала) и се насочи към кухнята. Стъпките му ехтяха необичайно силно по голите дъски, като пунктуация на някакъв странен сонет на самотата.

Когато го напусна, жена му реши да не взема къщата, защото любовникът й си имаше по-хубава. Но тя не одобряваше обзавеждането му и адвокатът й предложи сделка: ако Демарко приеме развод по взаимно съгласие, няма да плаща издръжка и ще може да задържи къщата заедно с голямата ипотека. В замяна жена му ще получи обзавеждането, всички пари в общата им сметка, паричната стойност на неговата застраховка „Живот“ и най-хубавата му кола.

Вечерята му се състоеше от две парчета студена пица, които погълна прав до хладилника. Снощната му вечеря беше абсолютно същата, с тази разлика, че пицата беше топла. Обичаше да готви и имаше добри попадения, но не виждаше смисъл да си прави труда за един човек.

Вечерята не му донесе очакваното успокоение вероятно, защото пицата натежа в стомаха му като камък. Навлече къси гащета, потник с емблемата на „Редскинс“ и чифт стари маратонки, след което бавно пое към горния етаж. За кратък период бившата му съпруга бе използвала едната от двете спални за ателие, съсипвайки десетки метри отлично платно с оправданието, че през северните прозорци не влиза достатъчно светлина. Това хоби, подобно на много други, продължи кратко. След което тя се завърна към дейностите, които умееше най-добре: безразборното пазаруване и изневерите.

Сега спалните бяха абсолютно празни, ако не се броеше поизносеният боксов чувал, който висеше от подпокривната греда и приличаше на дебело джудже, решило да сложи край на живота си. Когато го питаха защо е монтирал това трийсеткилограмово чудовище, той свиваше рамене и отговаряше, че го използва само за физически упражнения, но истината беше друга: понякога просто му харесваше да млати до забрава тежкия неодушевен предмет.

Сложи си ръкавиците, загря малко с каскада от финтове и атакува чувала. Коженото джудже понесе достойно първия рунд, но при втория нещата се развиха другояче. Облян в пот, Демарко го засипваше с яростни удари, представяйки си как ребрата на любовника се огъват и пропукват. Любовникът на жена му беше собственият му братовчед. Потънал в яростта на отмъщението, Демарко почти не чу звънеца на входната врата.