Майк Лосон - Вътрешният кръг

— Вас питам, госпожо! — продължи Били. — Защо ме следите?

По неизвестни причини беше отгатнал, че главната е именно Ема — един факт, който допълнително раздразни Демарко.

А партньорката му, в съвсем нехарактерен стил, извърна глава да го погледне, сякаш очакваше да поеме ролята си. Демарко понечи да прибегне до предварително избраната тактика и да отхвърли идеята за следене с добре разиграна неубедителност, но после изведнъж се отказа.

Не разбра какво го накара да промени тактиката си. Много му се искаше това да е някакво гениално и чисто интуитивно прозрение, но си даваше сметка, че не е така. Думите, които изскочиха от устата му, бяха напълно неконтролирани от мозъка.

— Ти си агентът, попаднал на неподходящото място — тихо промълви той. — Нали така, Били?

При тези думи, цитирани от предупредителното писмо, клепачите на Били Матис изведнъж се спуснаха, а на лицето му се изписа болезнено изражение. Останаха в това положение в продължение на няколко секунди, сякаш притежателят им искрено се надяваше, че когато ги отвори, двамата „агенти“ ще са изчезнали. После главата му бавно се извърна към Демарко.

— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това?

— Мисля, че знаеш, Били — кротко отвърна Демарко.

— Кои сте вие, по дяволите? Агенти на ФБР?

— Били — намеси се Ема. — Ти си изпратил бележка на генерал Банкс, в която го предупреждаваш да отмени пътуването на президента до река Чатуга. Откъде си знаел какво ще се случи там?

— Не знам за какво говорите — отвърна Били.

Но за разлика от Патрик Донъли, а в случая и от Джо Демарко, агент Били Матис не беше професионален лъжец. Клепачите му мигаха толкова често, че наподобяваха пеперуда, отчаяно опитваща се да открие път за бягство.

— Мисля, че си бил въвлечен в нещо много грозно, Били — меко подхвърли Демарко. — А ние сме хората, които ще ти помогнат да се отървеш от него.

— Не знам за какво говорите — упорито повтори Били. — И няма да е зле, ако се идентифицирате.

— Защо се наведе, Били?

— Навел съм се?

— Онази сутрин край реката. Нарочно изпусна очилата си, за да осигуриш добра видимост на стрелеца. Стори го миг преди първия изстрел. Записът го потвърждава съвсем ясно.

Лицето на Били поруменя. Той направи бърза крачка напред и заби показалеца си в гърдите на Демарко.

— Това е лъжа!

Гневът му беше съвсем истински, а гласът му за пръв път прозвуча искрено.

— Можеш да го видиш на записа, Били — продължи Демарко. — По пътя на групата към хеликоптера ти стъпваш като куче в паници и постоянно въртиш очи.

— Въртя очи, защото това ми е работата, да те вземат мътните! — изръмжа Били.

— Аз не мисля така — поклати глава Демарко. — Ти си знаел какво ще се случи и изпусна очилата си точно когато трябва. Ти ли запозна Харолд Едуардс с маршрута на президента, Били?

По челото на агента избиха едри капки пот, а подмишниците на бялата му риза потъмняха от влага. Отвори уста да каже нещо, после здраво я стисна, сякаш искаше да барикадира езика, на който нямаше доверие. Така изтекоха няколко секунди, след което той най-сетне вдигна глава.

— Искам да видя документите ви! Веднага!

— Как се справи с детектора на лъжата, Били? — попита Демарко, без да обръща внимание на думите му.

— Какъв детектор? — учуди се Били Матис. — Никой не ме е поставял на никакъв детектор!

Сега беше ред на Демарко да се поколебае просто, защото реакцията на агента беше съвсем естествена. После си спомни, че Патрик Донъли беше човекът, който съобщи тази новина на Банкс и ФБР, а и на самия него.

— В такъв случай нека поговорим за начина, по който те включиха в личната охрана на президента, Били — приятелски подхвърли той.

— Няма да стане! — Тръсна глава агентът. — Вие двамата няма да чуете нищо повече от устата ми!

Тръгна да си върви, после рязко спря и се обърна. Яркосините му очи бяха покрити с лъскавата глазура на напиращите сълзи.

— В онази сутрин аз изпълних дълга си — прошепна той. — Направих всичко възможно, за да го защитя! — Гласът му пресекна за миг от напора на чувствата, но след това се стабилизира. — Бях готов да умра за него!

И Демарко му повярва.

Докато Били се отдалечаваше, Демарко отново се замисли за подвижната конструкция на Колдър в преддверието на музея, която бавно се завъртя. Макар да бе масивна и внушителна, тя се задвижваше дори от отварянето на врата.

В това отношение и Били Матис беше като нея — готов да се завърти и при най-лекото побутване.