Майк Лосон - Вътрешният кръг

Били се появи малко преди дванайсет. Изправи се на стълбището, огледа паркинга и моментално го съзря. Заби втренчен поглед в лицето му и това беше достатъчно за Демарко, който извади мобилния си телефон и набра Ема.

Били се спусна по стълбите и с бавна крачка тръгна по посока на мемориалния център. Демарко го последва, а Ема напусна наблюдателния си пост на ъгъла и се присъедини към него.

Били зави наляво по Конститюшън авеню, което минаваше успоредно на северната страна на мемориалния център, и със същата равномерна крачка се насочи към Капитолия. Обърна се само веднъж, видя двойката зад гърба си и продължи напред.

Демарко живееше в столицата вече десет години, но продължаваше да се възхищава като турист от панорамата на парка около мемориалния център. На тази поляна се бяха водили тежки сражения, беше се творила история. Теренът между Капитолия и мемориала на Линкълн — дълъг почти пет километра и широк осемстотин метра — от години беше място за протести. Тук се събираха противниците на войната, защитниците на гражданските права, недоволните от бездушието на управляващите. От двете му страни се издигаха величествените сгради на държавните учреждения, сред които се открояваха тези на института „Смитсониън“ — солидни гранитни бастиони на властта, изпълващи пространството между историческите и културните паметници. За жалост близостта на историята и изкуството оказваше слабо влияние върху управляващите и именно това беше причина за честите протести, които се организираха тук.

Били измина почти километър, преди да спре пред количката на уличен продавач, разположена на крачка от входа на Националната художествена галерия. Поръча си хотдог и докато чакаше, отново се обърна да хвърли поглед към преследвачите си.

Източното крило на Националната галерия беше дело на известния архитект И. М. Пей и изглеждаше някак не на място между далеч по-традиционните сгради наоколо. Стените му се събираха под невероятно остри ъгли — особено на южната фасада, която наподобяваше каменен кораб, плуващ сред бетона и асфалта на големия град.

От тавана на просторното преддверие висеше огромна подвижна конструкция, дело на Александър Колдър. Изработена от стомана и алуминий, боядисани в червено, синьо и черно, тя бе дълга около петдесет метра и тежеше почти тон. На земята със сигурност щеше да бъде неподвижна като наковалня, но увиснала във въздуха, конструкцията внушаваше чувство за свобода и изглеждаше родена за полети, потръпвайки и от най-лекото докосване на вятъра. В момента, в който Били Матис поемаше хотдога си от продавача, конструкцията леко се завъртя.

Ема зае позиция под близкото дърво и закова леденосините си очи в широкия гръб на агента. Царствено завъртане на главата й насочи Демарко към следващото дърво, намиращо се на десетина метра по-нататък. Очевидно беше решила да предложи на Били не толкова физическо, колкото психологическо обкръжение.

Агентът поля хотдога с горчица, хвърли опаковката му в близкото кошче за боклук и седна на пейката до него. Главата му бавно се извъртя по посока на Ема, а след това към Демарко. Зъбите му колебливо се забиха в сандвича и започнаха да дъвчат. Демарко гледаше как адамовата му ябълка заподскача. Явно човекът беше толкова изнервен, че трудно преглъщаше.

После Ема предприе нещо, което според Демарко беше колкото гениално, толкова и абсурдно. Приближи се до продавача, поиска една книжна кесия и се насочи към кошчето за боклук, в което Били бе хвърлил опаковката на хотдога. Бръкна вътре, хвана с два пръста восъчната хартия и внимателно я пусна в торбичката. През цялото време не отделяше очи от лицето на Били, сякаш държеше на всяка цена той да забележи действията й.

Агентът я дари с продължителен втренчен поглед, след което направи опит да продължи обяда си. Но на сантиметър от устата му сандвичът рязко промени посоката си и полетя към земята. Той скочи и решително тръгна към Ема, а Демарко побърза да застане редом с партньорката си.

— Защо ме следите? — изръмжа Били и ръцете му се свиха в доста заплашителни юмруци. Южняшкият акцент се долови съвсем ясно, а Демарко стигна до заключението, че при нормални обстоятелства гласът му е тих и любезен. Веднага долови и страха, който се криеше зад гневния изблик.

До този момент беше виждал Били само на снимки и на видеозапис, но тези неща нямаха много общо с него на живо. Наистина приличаше на Мики Мантъл, както беше отбелязал Майк, но тази прилика не беше само физическа. От Били се излъчваше онази типична невинност на момче от провинцията, която бе излъчвал в началото на кариерата си и Мантъл. Лицето, гласът и ясните сини очи свидетелстваха за всичко, което представлява: прост и честен човек, добър син и верен слуга на господарите си. Човек, който наистина е готов да защити с гърдите си политическата личност, която му е поверена за охрана.