Майк Лосон - Вътрешният кръг

Направи му впечатление само един факт — през юни, в рамките на две седмици, Били беше звънял двайсетина пъти на абоната Джилиан Матис. От служебното му досие беше известно, че Джилиан Матис е майка му. Прегледа сметките за предишните месеци и установи, че там са отбелязани едва четири такива разговора. Серията започваше две седмици, след като Били бе включен в личната охрана на президента. Разбира се, това явление можеше да се обясни по най-различни начини. Например че майка му се е разболяла и Били е проверявал състоянието й. Или че е планирал да я посети и е уточнявал програмата си. А може би просто бе любимото синче на мама.

— Е? — изръмжа Алис.

— Какво „е“? — вдигна глава Демарко. Не беше чул нито думичка от петминутната й тирада.

— Ще ми дадеш ли аванс, или не?

— Ще ти дам — въздъхна той. От опит знаеше, че това е единственият възможен начин за действие, когато ставаше въпрос за Алис. А парите, не ще и дума, щяха да потънат в ротативките.

Мидълбърг, щата Вирджиния, е живописно градче на осемдесет километра западно от столицата. Сгушено сред красивите зелени хълмове, между които е минавал фронтът по време на Гражданската война, днес то бе заобиколено от тучните пасища на скъпи конеферми с бели огради, където се отглеждаха едни от най-скъпите расови жребци в страната. Терените в околността отдавна бяха изкупени от богати жители на Вашингтон, които много обичаха да се правят на печени каубои и да наблюдават надбягванията, организирани всеки уикенд.

Франк Енгълс не беше печен каубой, а собственик на малко хотелче — романтична, обрасла с мъх викторианска постройка с прозорци от оловно стъкло и еркери на стръмния покрив. Ако имаше приятелка, Демарко с удоволствие би я завел на такова приятно място, особено през есента. Ако имаше…

Беше поискал от генерал Банкс да се срещне с човек, който познава както Били, така и системата за повишения в Сикрет Сървис. След съответния контакт с отдел „Човешки ресурси“ хората на генерала бяха получили името на Франк Енгълс. Хубавото в случая беше, че малко преди да се пенсионира, Енгълс бе пряк началник на Били.

Вратата отвори възпълна белокоса жена с набрашнена престилка. Насочи го към задния двор, където Енгълс поправял нещо. Демарко заобиколи къщата и видя един мъж да цепи дърва в близост до оградата. Беше с гръб, а в краката му лежеше куче.

По принцип обичаше кучетата, но само онези, които му стигаха до коляното. В случая обаче насреща му се беше проснала немска овчарка с размерите на шотландско пони и козина като на полярна мечка. Главата на звяра се извъртя към него като дулото на оръдие, а от устата му излетя кратко ръмжене. В следващия миг звярът скочи и се понесе към него. Демарко реагира по единствения начин, по който реагираше на всички шейсеткилограмови псета, хукнали с оголени зъби срещу него: закова се абсолютно неподвижно на място с максимално хрисимо изражение, а сърцето му се сви от мъка, че не носи пистолет.

Енгълс най-после забеляза ситуацията, която се разиграваше зад гърба му — замръзналия в крачка Демарко, правещ отчаяни усилия да не трепери като рибарска стръв по течението, и четирикракото чудовище, готвещо се за решителен скок. Пенсионираният агент побърза да застане между двамата и успокоително подхвърли репликата, използвана от всички кучкари:

— Спокойно, не се притеснявайте. Булит е много добро куче.

Беше прехвърлил шейсет, облечен в дънки и жълта тениска с надпис „Аз обичам Вирджиния“. Имаше неспокойни очи, изкривен от многобройни счупвания нос и кръгла плешивина на темето, наподобяваща тонзура. В комбинация със счупения нос тя му придаваше вид на свещеник, който не обича да подлага и другата си буза.

Демарко очакваше сътрудничество от негова страна и по тази причина не му каза, че трябва да държи домашния си вълк на верига и с намордник върху острите зъби. Вместо това направи опит да се усмихне и подхвърли:

— Да, да, той наистина изглежда добро кученце.

За негов ужас песът се приближи и започна да души чатала му.

— Аз съм Джо Демарко, мистър Енгълс — представи се той, опитвайки се да не обръща внимание на проклетия пес. — Работя в Конгреса.

Отвори портфейла си на отделението със служебния пропуск и го тикна под носа на домакина.

— Конгресът значи — промърмори Енгълс, хвърляйки бегъл поглед на документа. Демарко обаче остана с впечатлението, че е запаметил всяка буква и цифра от него.

— Да, сър — кимна той. — Идвам при вас във връзка с покушението, извършено наскоро срещу нашия президент. Вероятно вече сте научили, че е създадена специална комисия за разследване на охраната на държавния глава. В тази връзка бих искал да ви задам няколко въпроса.