Майк Лосон - Вътрешният кръг

Набра номера, чу гласа на Ема и се представи:

— Аз съм.

— Не може да бъде, Джо.

— Звучиш ми доста жизнерадостно — отбеляза той.

— Че какво ми е? Аз съм здрава, умна и богата. И водя активен полов живот, за разлика от теб. Защо да не бъда жизнерадостна? Казвай какво искаш, защото си правя ноктите!

— Искам да ми дадеш назаем някой от сътрудниците си. Ще го използвам за наблюдение.

— По случая „Матис“?

— Да.

— Значи включваш на пълни обороти, а?

— Какво е разследване без наблюдение, Ем? Ще пусна човека да върви ден-два подир Били, а след това ще докладвам на Банкс, че момчето е чисто като първия сняг.

— Първият сняг бързо почернява от мръсотия, Джо. А я ми кажи, ти какво ще правиш, докато моят човек следи Били?

Демарко й каза.

— Мисля, че Майк е свободен в момента — светкавично се съгласи Ема. — Ще му кажа да ти звънне.

— Това да не е онзи Майк, дето ми го даде назаем през февруари?

— Същият.

— Добре. Момчето си го бива. Между другото, дай ми някакви сведения за миналото му. — Извъртя очи едновременно с молбата, защото беше сигурен, че си губи времето. Но, както правилно беше отбелязал мистър Уилям, той си беше инат.

— О, обичайните неща — отговори Ема. — Бивш „тюлен“ с лиценз да убива.

Слушалката онемя.

Това като нищо може да се окаже истина , помисли си Демарко. Познаваше Ема достатъчно дълго, за да знае, че тази жена поддържа контакти с всякакви таланти: бивши ченгета, бивши войници, а много вероятно и бивши престъпници. Познаваше експерти по подслушвателна апаратура, фалшификатори на документи и компютърни хакери. Всички те бяха висококомпетентни и по причини, които Демарко никога нямаше да разбере, безкрайно лоялни към Ема.

А той се запозна с нея на улицата. Беше оставил някакъв приятел пред летище „Рейгън Нашънъл“ и се готвеше да потегли от паркинга за таксита, когато дясната врата се отвори и в купето нахлу някаква жена. Привлекателна, на средна възраст, облечена в елегантен, леко измачкан бял костюм с панталон. Дишаше учестено и имаше вид на човек, който от доста време не си е лягал. Носеше само малка дамска чантичка.

— Хей, какво… — понечи да протестира Демарко, но жената вдигна ръка.

— След десет секунди от терминала ще излязат двама мъже, които са въоръжени, и ще се опитат да ме убият. По всяка вероятност ще убият и вас, защото сте с мен. А сега тръгвайте, ако обичате.

— Но, вижте…

— Разполагате с по-малко от пет секунди. Аз работя за правителството и не ви лъжа.

Демарко понечи да изтърси едно „това вече съм го чувал“, но навреме се въздържа. А и започна да го обзема страх. Очите му внимателно огледаха неканената гостенка. Би могла да бяга от полицията, или да е „муле“, натоварено с наркотици. Подозренията му бързо се стопиха. Лицето й не беше особено приятно, но внушаваше доверие.

Погледна в огледалото за обратно виждане тъкмо навреме, за да съзре двамата мургави мъже, които излетяха от терминала, огледаха тротоара в двете посоки, след което единият посочи колата му.

— Мамка му! — стресна се Демарко, даде газ и потегли, без да го е грижа за все така плътната редица от коли, които запълваха платното. — Защо не взехте някое проклето такси?

— Не видяхте ли опашката? — отвърна с въпрос жената, погледна назад и изпъшка: — Господи, чакала ги е кола!

Демарко механично премести очи към огледалото. Двамата мургави мъже се качваха в черен мерцедес.

— Но какво по дяволите… — нервно преглътна той, без да получи възможност да довърши изречението си.

— Карайте към Пентагона! — заповяда жената. — И не спирайте за нищо на света, дори пред пътната полиция!

— Но чакайте…

— Ако спрете, ще убият ченгето! А сега натиснете газта!

Мерцедесът бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Жената бръкна в чантичката си и извади клетъчен телефон.

— Аз съм — рече в мембраната тя. — Току-що пристигам от Кайро. Нося и мострата, но те ме чакаха на лентата за багажа. Това не трябваше да се случи, кретен такъв! — Послуша за момент, после троснато отвърна: — Не, нямам оръжие. Нима си въобразяваш, че ще се кача в самолета с пистолет? Виж какво, млъкни! Слушай внимателно. Пътувам с един цивилен. Колата е… — Очите й въпросително се извъртяха към Демарко. — Кафяво волво, модел деветдесет и четвърта. Току-що напуснахме района на летището и се движим към Джордж Уошингтън Паркуей. Ще ни познаете лесно, защото ще караме със сто и шейсет, а зад нас се движи черен мерцедес. А сега викай помощ, бързо!