Майк Лосон - Вътрешният кръг

Изключи телефона и обърна глава.

— Как се казвате?

— Джо.

— Слушай ме внимателно, Джо. Трябва да натиснеш здраво педала. В такъв момент не бива да ти пука за бричката.

Мерцедесът беше точно зад тях, но не направи опит да ги засече или изпревари.

Жената хвърли бегъл поглед през рамо.

— Ще изчакат да излезеш на магистралата, след което някой от тези типове ще извади автомат и ще ти надупчи гумите.

— Исусе! — възкликна Демарко. — Защо просто не изхвърлиш през прозореца това, което търсят?

Вероятно решила, че се шегува, жената избухна в нервен смях.

Скоро излязоха на Джордж Уошингтън Паркуей. Мерцедесът беше петдесет метра зад тях. Демарко бързо стигна сто и петдесет и изпита задоволство от сравнително слабия трафик. В огледалцето видя как единият от мургавите се показва от десния преден прозорец, а от протегнатата му ръка излитат оранжеви пламъчета. Не чу изстрелите, но видя искрите, отхвърчащи от асфалта отстрани на волвото.

— Копеле гадно! — изрева той и рязко натисна педала на газта, но той не помръдна. Колата не можеше повече.

После всичко свърши.

Над мерцедеса изведнъж се появи огромното черно туловище на хеликоптер, от който блесна ослепителен лъч. Някакъв мъж с пушка в ръка беше увиснал от него. Един Господ знаеше откъде се появи тази машина. Мерцедесът леко намали, вероятно търсейки начин за измъкване — изход от магистралата или отклонение. Кракът на Демарко продължаваше да натиска педала докрай. Минута по-късно видя как пет-шест автомобила с включени червени и сини светлини заобиколиха колата на преследвачите им.

— Вече можеш да отбиеш — обади се жената.

Но Демарко продължаваше да фучи с пълна газ.

— Спокойно, всичко е наред — повтори жената. — Отбий и спри.

Демарко се подчини. Когато волвото най-сетне спря на банкета, той безсилно отпусна глава върху кормилото. Постоя известно време така, после прошепна:

— Би ли ми обяснила какво по дяволите…

— Не мога, Джо, съжалявам.

Проклетницата нито веднъж не му позволи да си довърши изречението.

Зад колата им спря бял микробус със служебни номера. Жената отвори вратата и слезе.

— Между другото, казвам се Ема — наведе се към купето тя. — Много ти благодаря, Джо.

След което се качи в микробуса и изчезна.

На следващата сутрин Демарко седеше в кабинета си и прелистваше вестника, търсейки някакво съобщение за инцидента от предишната вечер. Не откри нищо. Малко по-късно на вратата се почука и той изненадано вдигна глава. Тук посетители идваха изключително рядко. Стана да отвори. На прага стоеше Ема.

— Как успя да…

Понечи да попита как го е открила, но навреме осъзна, че въпросът му ще прозвучи глупаво.

— Искам просто да ти благодаря както подобава за всичко, което направи снощи — отвърна Ема, после влезе в кабинета, без да чака покана, и очите й критично огледаха вътрешността му.

— Два билета за мача на „Уизардс“ довечера — подаде му някакъв плик тя. — Точно зад скамейката на резервите. Чух, че си голям запалянко.

— Благодаря — смаяно промърмори Демарко. Билетите на такова място струваха най-малко петстотин долара. — Това наистина е приятна изненада, но все пак бих искал да узная какво се случи снощи.

— Не мога да ти кажа, Джо, съжалявам. Но, както се изразяват в официалните речи, имаш благодарността на цялата нация. Ето ти телефона ми. — На картичката, която му подаде, беше изписан само един номер, с код 703 пред него. — Ако имаш някакъв проблем, независимо какъв, обади ми се.

— Имам, и то голям — светкавично включи Демарко, спомнил си текущата задача, поставена му от Махоуни. — Случайно да познаваш човек, който може да отвори каса?

Така бе поставено началото на едно дълго и безкрайно странно приятелство, за което нито веднъж не му се наложи да съжалява.

Все пак успя да научи нещичко за нея. Това стана, след като помоли Махоуни да й направи малка служебна проверка. Отначало предполагаше, че Ема ще се окаже агент на ЦРУ — факт, който Махоуни би могъл да потвърди с лекота. Но нещата се оказаха по-различни.

— Бивша сътрудничка на ВРУ — смутено обяви при срещата им председателят, а Демарко си каза, че никога не го е виждал такъв.

Военното разузнавателно управление беше създадено от министъра на отбраната Робърт Макнамара през 1961 г., малко след кризата в Залива на прасетата. Според мнозина специалисти това бе организацията, в която мечтаеше да се превърне ЦРУ, когато пораснеше. Не само заради високата компетентност на нейните служители, които почти винаги оставаха далеч от вниманието на медиите, а и заради участието й в деликатни военни операции, които бяха от такова значение за страната, че никой политик не смееше да отвори уста за тях.