Майк Лосон - Вътрешният кръг

В записа нямаше нищо, което да навежда на определени заключения, но Демарко разбра какво е имал предвид Банкс. Агент Матис се държеше по-различно от колегите си, макар че трудно можеше да се определи по какъв начин. Още повече че ФБР отдавна бе разчленило записа на съставните му части — пиксел по пиксел и кадър по кадър, използвайки триизмерен компютър за всички възможни симулации. А след като стотиците бели престилки в Бюрото не бяха открили нищо подозрително, едва ли това можеше да стори невъоръженото око на Демарко. Отказа се, след като изгледа лентата пет пъти подред. На нея се виждаше или един много добре трениран агент, който не пропуска нищо, или един много нервен агент, който очаква стрелбата да започне всеки момент.

Демарко погледна часовника си. Наближаваше четири следобед. Някъде в средата на Атлантическия океан слънцето преваляше, което беше достатъчно за Демарко да вдигне телефона и да набере номера на Алис.

„Монокъл“ е името на историческото заведение, разположено в сенатската част на Капитолия, само на една пресечка от Юниън Стейшън. По стените са окачени снимки на ухилени политици със стъклени погледи, сред които личеше тази на Махоуни, поставена на почетно място близо до вратата. На нея мечокът бе преметнал лапа през раменете на някакъв съперник, който очевидно не се чувстваше много удобно в прегръдката му.

Демарко харесваше тази кръчма. Кухнята предлагаше сравнително качествена храна, а от постоянното си място на бара той имаше възможност да наблюдава младите дами, работещи на Капитолийския хълм, които бързаха да хванат метрото от Юниън Стейшън. Излишно бе да се добавя, че същият този бар предлагаше отлично мартини.

Чашата му беше поднесена от мистър Уилям, който по традиция обслужваше бара в следобедните часове. Физиономията му беше толкова сериозна, сякаш сервираше не мартини, а вино за причастие.

Мистър Уилям беше чернокож, прехвърлил шейсет, висок над метър и деветдесет, сух и костелив. От предците си беше наследил печалната физиономия на погребален агент, но зад нея се криеше мръсното въображение на хлапак.

— Снощи гледа ли мача на птичките срещу Сиатъл, Джо? — подхвърли той.

— Вижте, сър, вече обсъдихме тази тема и вие прекрасно знаете мнението ми — парира го веднага Демарко. — Ще гледам „Ориълс“ едва когато сенаторите се върнат във Вашингтон.

За несведущите трябва да се обясни, че през 1971 г. отборът на „Уошингтън Сенаторс“ напусна окръг Колумбия и се премести в Тексас, приемайки името „Тексас Рейнджърс“. Това потопи в дълбока скръб всички истински фенове на бейзбола във Вашингтон, които страдаха така, сякаш собствените им майки бяха предали богу дух. В продължение на четири години те лобираха за връщането в столицата на отбор от мейджър лигата, но собственикът на „Балтимор Ориълс“ упорито се противопоставяше на тези идеи, заключавайки съвсем правилно, че отбор от мейджър лигата в окръг Колумбия ще опразни седалките на стадиона „Кемдън Ярдс“. Имаше основания да се вярва, че през следващата година Вашингтон най-после ще получи това, което иска, макар и на прекалено високата цена, обявена от собственика на „Ориълс“. Демарко страстно ненавиждаше този човек, а чувствата му можеха да бъдат разбрани единствено от заклетите бейзболни фенове.

— Значи не видя забележителната тройна комбинация на Родригес, завършила с великолепен вътрешен хоумрън, така ли? — подхвърли мистър Уилям.

Мамка му! Да видиш тройна комбинация, завършила с вътрешен хоумрън, беше все едно да се натъкнеш на лайно от динозавър! А той беше пропуснал и двете! Шибаните „Ориълс“! Собственикът им беше невероятен сребролюбец и скръндза, главната му трибуна приличаше на обор, а питчърите му — невероятни леваци, които нямаше да намерят място дори в ученически отбор. Но с тях играеше невероятният Алонзо Родригес, най-добрият в страната. Разбира се, това не можеше да накара Демарко да вдигне ембаргото си. Никога!

— Да вървят по дяволите и Родригес, и тройната му комбинация — отсече с категоричен тон той.

— Ти си голям инат, Джо — кротко отбеляза мистър Уилям.

И това си беше чистата истина. Демарко отпи глътка мартини и одобрително кимна на създателя на напитката.

— Отлично, мистър Уилям. Мога ли да използвам телефона ви, моля?

— Нямаш ли си мобилен като останалите баровци, дето идват тук?

— Имам, но си пестя минутите. Хайде, подай ми апарата! Нали не плащаш сметката?