Майк Лосон - Вътрешният кръг

Монтгомъри бе обичал да пътува — може би за да избяга от семейството си. Почти цялото му творчество беше свързано с далечни страни и с особената екзотика, която не би могла да съществува на родна земя. Съпричастието му към живота на онеправданите и литературният му талант бързо го бяха превърнали в един от най-известните писатели през XXI век, но дъщеря му очевидно не беше сред запалените му почитатели.

Демарко се бе появил в имението едва преди половин час, представяйки се за служител на Конгреса, който разследва опита за убийство на президента. Беше подхвърлил, че в името на разследването „ние искаме да научим“ нещо повече за работата на Монтгомъри в дните преди смъртта му. Но това встъпление се оказа напълно погрешно, тъй като дъщерята понечи да затръшне вратата под носа му. А след като успя да я разубеди, тя категорично заяви:

— От този момент нататък получавам всеки цент от авторските му права, а ако мога да продам правата върху това, което е писал преди смъртта си, положително ще го направя. По тази причина нямам никакво намерение да ви показвам каквото и да било.

Демарко търпеливо обясни, че не иска нищо от къщата и не възнамерява да прави фотокопия, ала жената беше непреклонна. Направи всичко възможно да се държи любезно с нея, но заряза състрадателния подход в мига, в който разбра, че усилията му няма да дадат резултат.

Успя да проникне в къщата и да заеме място край кухненската маса едва след като заплаши, че ще извади съдебна заповед и ще запечата всичко, дори обзавеждането, включвайки го в списъка на веществените доказателства. Но дъщерята се стресна чак когато добави, че това означава блокиране на правата върху последния труд на Монтгомъри поне за десет години напред.

Демарко не знаеше какво да каже за чувствата на тази жена към баща й, но откри, че изобщо не му пука — особено на фона на главоболието, което го измъчваше.

— Съжалявам, че той е бил толкова… хм… коравосърдечен към вас, мис Монтгомъри — промърмори той. — Но не мислите ли, че…

— Изобщо не ме занимавайте с прословутите му излети в компанията на президента! — безцеремонно го прекъсна фурията. — Сигурна съм, че са ги измислили едва след като приятелят му по чашка е станал държавен глава. Но на млади години просто са казвали на жените си, че отиват на лов, за да си осигурят една седмица пиянски оргии, по време на която са скачали на всичко, което носи пола. Двамата са просто стари развратници, които ме отвращават!

Демарко помълча, после въздъхна и любезно подхвърли:

— Ще ви помоля да ми покажете последните ръкописи на баща си, мис Монтгомъри. Изобщо всичко, което би хвърлило светлина върху заниманията му през изминалите няколко месеца.

Наистина му беше писнало от оплакванията на тази жена.

— Няма никакви ръкописи — отсече дъщерята. — Поне не в смисъла, за който говорите. Никакви работни планове, никакви сюжети. Баща ми имаше навика да нахвърля фактите в обикновена ученическа тетрадка. Притежаваше забележителна памет. След проучванията имаше навик да прави дълги разходки, по време на които сглобяваше всичко в главата си. После сядаше и започваше да пише. Признавам, че макар и негодник, той беше истински гений.

— Може ли да видя някоя от тези тетрадки? — попита Демарко.

— Може — неохотно кимна жената и се надигна от стола с пъшкане, което повече би подхождало на някоя старица.

Докато вървяха към кабинета на баща й, Демарко подхвърли:

— Имате ли представа върху какво работеше напоследък?

— Аз ли? — погледна го с горчива усмивка тя. — Баща ми не споделяше с мен, а само ме използваше — както беше използвал мама. Когато идваше тук, аз му бях безплатната чистачка и готвачка.

Защо тогава си живяла с него, да те вземат дяволите? — попита наум Демарко.

— Доколкото ми е известно, той работеше по някаква тукашна, американска тема — продължи домакинята. — И това доста ме учуди. През април започна да си събира багажа за поредното пътуване и аз го попитах къде отива. „В собствения си заден двор, мила моя“, отговори ми той с противния акцент на актьора У. К. Фийлдс. После добави, че „само на няколко километра оттук има една прекрасна купчина лайна“, но не уточни за какво става въпрос. Никога не му е хрумвало да ме включи в работата си. За него аз бях просто дъщеря, нищо повече.

Влязоха в кабинета и Демарко отдели няколко секунди, за да огледа снимките и официалните документи, свидетелстващи за един живот на изключителни постижения. Докато разглеждаше фотографията на Монтгомъри в момента на награждаването му с „Пулицър“, дъщерята пристъпи към старото писалище и взе една тетрадка с червени корици.