Майк Лосон - Вътрешният кръг

— Трябва да проверя пръскачката — подаде му я тя. — Ще се върна веднага, но все пак разчитам на думата ви, че няма да вземете нищо.

Демарко кимна, макар че вече беше престанал да я слуша. Корицата на тетрадката беше покрита с драсканици — най-вече спирали, звездички и някакви странни геометрични фигури. В долния й край беше нарисуван замък, пред който стоеше мъж с корона. Настани се зад бюрото и разгърна тетрадката. Първата страница беше заета единствено от заглавието, изписано с големи печатни букви и дебело подчертано: КРАЛЯТ НА БЛАТОТО. С изненада откри, че са запълнени едва двайсетина страници, при това предимно с неясни съкращения, имена и цифри. Описания липсваха, нямаше и дълги литературни пасажи. Но като цяло съдържанието на тетрадката беше предостатъчно, за да потвърди подозренията на Ема.

По някакъв начин Филип Монтгомъри се беше запознал със състоянието на нещата в окръг Чарлтън. Най-вероятно някой му беше писал, че няма нужда да ходи чак в Азия, за да търси деспотизъм, трагедии и репресии. Представи си, че писателят е бил заинтригуван, без да вярва на всичко, което му се предлага. И в един момент бе решил да замине за Югоизточна Джорджия и да провери нещата на място. От бележките му не беше ясно дали е възнамерявал да напише статия с конкретни факти, или един от обичайните си романи. По-скоро второто. Романът би му осигурил по-голяма аудитория, а пречупена през таланта му, истината би прозвучала далеч по-силно от обикновения репортаж.

Заключението беше кратко и ясно: публикуването на тази книга означаваше смърт за Тейлър.

От това се налагаше и още едно заключение: Монтгомъри е бил много по-добър изследовател от самия него. В бележките му имаше неща, за които Демарко дори не беше подозирал. А цифрите сочеха, че писателят бе успял да изчисли колко печели Тейлър — както от общинските данъци, така и от незаконната експлоатация на блатото Оукъфъноуки. Сравнени със скандалите на Уолстрийт и обичайните престъпления на „белите якички“, тези цифри не бяха кой знае какво — неколкостотин хиляди долара годишно, — но Макс Тейлър не се нуждаеше от големи суми, за да поддържа провинциалния си начин на живот. Една от бележките в тетрадката обаче изглеждаше напълно лишена от смисъл: „$$$$ — Гереро — Далас????“.

Макар и кратки, останалите фрази бяха съвсем ясни: „феодал“, „собствена полиция“, „наказателни бригади“. Една от тях беше особено красноречива: „Бог да им е на помощ на «скъпите»!“. В тетрадката се споменаваха имената на Естъп, Хати Маккормак и още десетина души, които Демарко не познаваше. За съжаление сред тях не фигурираше Патрик Донъли, а Монтгомъри очевидно не беше открил произхода на капиталите на Тейлър.

До този момент никой, включително самият Демарко, не беше предположил, че обект на атентата е бил Филип Монтгомъри, а не държавният глава. Последователността на изстрелите на брега на Чатуга ясно сочеше, че е стреляно по президента, тъй като, след като бе убил Монтгомъри, Естъп бе стрелял още два пъти, с очевидното намерение да убие и високопоставения му приятел.

Едва сега Демарко осъзна, че раняването на президента е било умишлено. Естъп е бил прекалено добър с пушката, за да пропусне целта си цели три пъти. А последният му изстрел, минал между краката на Били и улучил агента, прикрил с тялото си държавния глава, е бил просто една от игричките, които винаги са се раждали в болния му мозък. Друга такава игричка бе демонстрирал и на самия Демарко през онази ужасна нощ в блатото.

Очевидно Тейлър бързо бе разбрал, че Монтгомъри събира материал за книга, в която възнамерява да опише деспотичните му методи в окръг Чарлтън — както беше разбрал и за Демарко. Също така очевидно той бе изпитвал страх от него. Защото щатските и федералните власти биха могли и да не обърнат внимание на оплакванията от бедни местни жители, а ако обърнеха — да бъдат подкупени или заплашени. Но никой не можеше да подкупи или заплаши известния писател Филип Монтгомъри, близък приятел на президента.

Тейлър си бе давал сметка и за друго: ако просто премахнеше Монтгомъри, полицията неизбежно щеше да се заинтересува дали убийството не е свързано с проучванията му в района. И бе предприел нещо изключително дръзко: бе представил убийството на Монтгомъри като случайно, станало по време на атентат срещу държавния глава. На негова страна, освен изключителните стрелкови умения на Естъп, бе и важното обстоятелство, че разполага с лостове за манипулация на Били Матис. Неговият син бе в състояние не само да го запознае с маршрута на президента, но и да открие човека, върху когото да хвърлят вината за престъплението. Демарко неволно се запита доколко тази манипулация е била възможна благодарение на заплахата срещу живота на Джилиан, и доколко благодарение на факта, че Били е син на Тейлър.