Майк Лосон - Вътрешният кръг

Двете им коли спряха първо пред една аптека, която изпълни рецептата, и пред магазинче за хранителни стоки, откъдето, в разрез с предписанията на доктора, Демарко се появи със стек от шест кутийки бира. Влезе в колата на Ема, издърпа езичето на първата кутийка и с наслада отпи. Беше съвсем обикновена бира, марка „Бъдуайзър“, но той беше дълбоко убеден, че това е най-страхотната напитка на света.

— Внимавай с пиенето — предупреди го Ема. — Не забравяй раните на главата си и всичките хапчета, с които се нагълта.

Той не обърна внимание на предупреждението, отпи още една глътка и започна да й разказва за патилата си в блатото.

— Господи, какъв начин да се сбогуваш със света! — поклати глава Ема, след като чу за смъртта на Естъп.

— А сега ти ми кажи как, по дяволите, попадна в затвора, при това точно когато Естъп и Тейлър решиха да ме премахнат? — пожела да узнае той.

Ема дръпна кутийката от ръката му, отпи една дълга глътка и му я върна.

— Вече знаеш, че отидох да се видя за втори път с Хати — започна тя. — Между другото, тя ми разказа как Тейлър е използвал блатото Оукъфъноуки като частен резерват: изсичал е растителността около него, трепал е алигатори на воля, а за разнообразие е водил на лов и богати туристи.

— Това е интересно, но едва ли има нещо общо с арестуването ти — отбеляза Демарко.

— Ще стигна и до него.

— Естъп е помагал на Тейлър, нали?

— Разбира се.

Демарко отпи отново и запали цигара. Беше му страшно приятно да се радва на живота, включително и на пороците, които го скъсяваха.

— Но как Тейлър и Естъп винаги са се измъквали, да ги вземат мътните? — учудено попита той.

— Преди всичко, защото онези, които работят на блатото и около него, са хора на Тейлър.

— О, да, видях ги — кимна той. — Не ми направиха впечатление на природозащитници, чиято единствена грижа е да пазят гнездата на кукумявките.

— Според Хати той раздавал подкупи на хора във Вашингтон, които официално отговаряли за блатото. Най-вероятно служители на вътрешното министерство. Главната му цел била да измести границите на резервата.

— В какъв смисъл?

— Помисли и ще разбереш. Тейлър е притежавал всички земи около блатото. Кой би могъл да каже къде свършват държавните земи и къде започват неговите? През няколко години Естъп премествал маркерите, след него идвали дървосекачите и бог знае още кой, а после маркерите били връщани по местата им. Операцията се повтаряла в продължение на трийсет години, но на различни места. На практика Тейлър е разполагал с огромно, освободено от данъци имение, което е залесявал и поддържал с държавни пари. Страхотна далавера!

Демарко смаяно поклати глава.

— Но големите пари е натрупал по друг начин — подхвърли Ема. — Според Хати проклетото блато привлича десетки хиляди туристи на година.

— Повече от четиристотин хиляди — поправи я Демарко. — Прочетох го в една брошура, която намерих в мотела.

— Умничък си, затова те харесвам — иронично се усмихна тя. — Но важното в случая е, че Тейлър се е възползвал много добре от туристическия поток. Защото не само е имал сериозен дял в този бизнес — между другото, мотелът ни във Фолкстън също е негова собственост, но е прибирал и сериозен дял от приходите на портала.

— Какви приходи на портала?

— Ами входна такса. От всеки десет продадени билета се отчитат само седем, а парите от другите три влизат в джоба му. Същото е и с боклуците, които продават като сувенири.

— Можем ли да го докажем?

— Предполагам. Ако документите се анализират от опитен счетоводител, който после ги съпостави с реалните цифри. И ако притиснем както трябва онези рейнджъри, приятелите на Естъп.

— Но как стана така, че попадна в затвора?

— Хати реши да ми покаже къде са били истинските граници на държавната земя и екипите на Тейлър, които я експлоатират в момента. Отидохме с колата й до някаква ограда, на която пишеше „влизането забранено“, след което тя ме убеди да пропълзим под нея. И аз, като пълна идиотка, взех, че се съгласих. Натъкнахме се на двама дървосекачи, които ни предупредиха да се махаме, но тя ги прати по дяволите. Те се обадиха на шерифа, но Хати прати и неговите хора на същото място. Затова ни арестуваха и ни вкараха в затвора.

— Но защо не ми се обади да те измъкна под гаранция?

— Не ми позволиха. В тоя край не си падат много по правата на затворниците. Решиха да дадат урок на устатата Хати, която и преди им беше създавала проблеми, затова просто ни затвориха в една килия и не ни погледнаха в продължение на два дни. Слава богу, че ни спестиха белезниците. Както и да е. Когато излязох, видях бележката ти и веднага тръгнах за къщата на Джилиан Матис.