Майк Лосон - Вътрешният кръг

Демарко й разказа за тъжния живот на Джилиан и още по-тъжната история с поредицата от жени, които Тейлър бе наричал „скъпа“.

— Какъв ужас, Господи! — потръпна Ема.

Наистина ужас. Тейлър бе подчинил района още в края на шейсетте, използвайки пари с неизвестен произход, за да получи пълен контрол над икономиката, а след това бе използвал влиянието си, за да превземе медиите и правоохранителните органи. А властта върви ръка за ръка със злоупотребата с власт — една показателна връзка, която Демарко отлично познаваше от опита си в столицата. Тейлър бе ненаситен по отношение на младата плът, а когато някой бе дръзвал да му се противопостави, беше прибягвал или до икономически натиск, или до услугите на Морган и Естъп.

Представи си мащабите на системните му злоупотреби с държавна собственост и в крайна сметка реши, че парите са били нищо в сравнение с възможността да експлоатира блатото като лична собственост. Това беше неговото блато, а не резерват, който принадлежи на всички, на държавата. То беше дълбокият ров, ограждащ замъка на крал Макс.

— Пред нас все пак остават три неразрешени загадки, Ема — замислено промълви той.

— Само три?

— Първо: откъде са забогатели Тейлър и Донъли през шейсет и четвърта? Второ: каква точно е проклетата връзка между двамата? И трето: защо, по дяволите, Тейлър се е опитал да убие президента?

— Не се е опитал да убие президента, Джо — поклати глава Ема. — Не него. Нима още не си го разбрал?

— Какво?! — недоумяващо я погледна Демарко.

— Помниш ли, че Хати спомена за някакъв сладкодумен хубавец, който я бил разпитвал?

Демарко се облегна назад, помълча малко и съкрушено промълви:

— О, Господи!

Главата го заболя от пискливия глас на дъщерята на Филип Монтгомъри, който проникваше дълбоко под черепа му. Всъщност цялото тяло го болеше. Намираха се в кухнята на просторното имение на покойния писател в Атланта. Зад широкия прозорец се виждаха лехи с рози, сред които се въртеше автоматична пръскачка. Водните пръски образуваха миниатюрни дъги на фона на залязващото слънце.

Демарко позвъни на Махоуни малко преди да хване самолета за Атланта. В краткото си послание му съобщи, че Ема е добре, проблемът Тейлър вече не съществува, а той самият трябва да реши още няколко второстепенни задачи. Беше доволен, че Махоуни не вдигна телефона, дори леко злорадстваше, че ще го остави да тъне в догадки, докато се прибере във Вашингтон.

Джанис Монтгомъри беше кисела, прехвърлила трийсетте жена, облечена в торбести джинси и черна тениска. Късата й коса беше боядисана в миши кафеникав цвят, по подпухналото й лице не се виждаха следи от грим, а тънките й устни бяха свити в гримаса на постоянно неодобрение. Едно от многото неща, които не одобряваше, се оказа баща й.

— Пълен мръсник! — отсече тя. — Мамеше мама през цялото време на брака им. А когато брат ми се самоуби, гадното копеле произнесе най-вълнуващото надгробно слово на света. Още попадам на цитати от него из разни списания. Но истината беше друга — той почти не познаваше сина си, нямаше представа за дълбоката депресия на Питър, принуден да живее в сянката на прочутия си баща и чувствайки се недостоен за него. На практика Филип Монтгомъри прекарваше повече време с литературния си агент, отколкото със семейството си.

Тази язвителна тирада се отприщи в момента, в който Демарко изрази дълбоките си съболезнования за смъртта на Монтгомъри, обявявайки се за горещ почитател на творчеството му. Всъщност това си беше чистата истина, въпреки че я използва, за да установи някакви по-топли отношения с киселата щерка на писателя.

Монтгомъри пишеше проза, но една доста особена проза, базираща се на грубата действителност, в която предварително се потапяше. Преди да напише обемистия си роман от деветстотин страници, наподобяващ „Шогун“ на Джеймс Клавел, той беше живял повече от година в Индия, подлагайки на задълбочен анализ кастовата система в тази страна и описвайки бедността на париите, която надхвърляше въображението на обикновения американски гражданин.

По подобен начин беше постъпил и при следващото си литературно начинание, прекарвайки повече от четири месеца в компанията на изолирана група камбоджански селяни, дълбоко травматизирани и сякаш зомбирани от геноцида в страната им, отнел живота на милиони хора. В резултат на бял свят се появи романът му „Мълчалив плач“, който не остави равнодушни дори и най-апатичните читатели, изпитали чувство на дълбок гняв за съдбата на един забравен от бога и света народ. След публикуването на романа даренията и помощите за тази част от света се бяха утроили.