Майк Лосон - Вътрешният кръг

Сега вече знаеше всичко, с изключение на връзката на Патрик Донъли с развоя на събитията.

— Ти се оказа права — каза в слушалката той. — Монтгомъри е бил в течение на всичко, свързано с Тейлър. Този човек наистина е бил страхотен изследовател!

— Но нищо в записките му не свързва Тейлър с Донъли — отбеляза Ема.

— Така е — призна Демарко. — Имам само някои бегли догадки. Ема, прощавай, но обявиха полета ми.

— Спомена за някакви бегли догадки — невъзмутимо подхвърли Ема.

— Става въпрос за една странна бележка в тетрадката, която не се връзва с нищо. Поредица от доларови обозначения, имената „Гереро“ и „Далас“, следвани от няколко въпросителни. Съжалявам, Ема, но трябва да вървя. Иначе рискувам да изпусна самолета.

— Далас? О, Господи! — прошепна Ема.

— Какво има? — раздразнено попита Демарко. Следващият полет за Вашингтон беше след цели три часа.

— Кога забогатяват Тейлър и Донъли, Джо? — напрегнато попита тя.

— В началото на шейсет и четвърта. Но какво общо има това с…

— А какво се случва предишната година? По-точно през ноември шейсет и трета?

Демарко се замисли за миг, после поклати глава.

— Стига, Ема! Не може да говориш сериозно. Тук Кенеди няма нищо общо!

— Смени си резервацията, Джо. Хвани първия самолет за Далас. Ние с Нийл ще те чакаме там.

Махоуни страдаше от мигрена. Пердетата в кабинета му бяха спуснати, а осветлението изключено. Светеше само една лампа в преддверието, която позволи на Демарко да види силуета на шефа си, но не и лицето му. Не беше нужно да го вижда, за да усети недоволството му.

— Значи изобщо не са искали да убият президента, а? — изръмжа председателят.

— Не са.

— Но ти не разполагаш с повече доказателства, че са убили Монтгомъри, отколкото в момента, в който беше убеден, че покушението е било насочено срещу президента.

— Не, сър — кимна Демарко. — Но всичко съвпада, освен това вече разполагаме с един напълно убедителен мотив.

— Хммм.

Махоуни помълча малко, после подхвърли:

— И всички замесени са мъртви, така ли? Естъп, Матис, Тейлър.

Харолд Едуардс, Джон Палмери, Морган и Джилиан Матис, мислено продължи списъка Демарко. Един куп хора бяха мъртви, а двама от тях беше убил със собствените си ръце.

— Всички, с изключение на Донъли — кимна той. — Но аз не мисля, че…

— А и не можеш да докажеш връзката между Тейлър и Донъли — прекъсна го председателят.

— Не, сър. Добрах се единствено до два кратки доклада, засягащи инцидент с четирийсетгодишна давност.

— Но ако Донъли и Тейлър действително са извършили това, което предполагаш, и после са го покрили… Боже Господи!

— Нямаме доказателства. Разполагаме само със съвпадения във времето и вътрешното чувство на Ема.

— И на Монтгомъри.

— Тексас е задънена улица, шефе — поклати глава Демарко.

— Всичко да върви по дяволите — отсече Махоуни, свали торбичката с лед от челото си, а ръката му изскочи от мрака и се протегна към бутилката на бюрото. Явно никога не му беше минавало през ума, че причина за главоболието му може би е именно бърбънът. Но дори и да беше сигурен в това, той пак щеше да пие.

— Чувствам се зле по отношение на Матис — подхвърли Демарко, докато шефът му пълнеше чашата си. — Той е жертва от самото начало на тая история.

— Я го зарежи! — прогърмя Махоуни. — Работата му е била да защитава президента, но той не я е свършил.

Потънал в мрака на кабинета, Демарко изпита странното чувство, че разговаря с мечок в бърлогата му. С един ранен мечок.

— Но президентът не е бил мишена за атентаторите, а Били се е страхувал за майка си — тихо възрази той. — Ако бяхте видели онзи тип Морган, със сигурност щяхте да разберете защо.

— Зарежи го! — отсече Махоуни, помълча малко, после със съвсем друг тон попита: — Знаеш ли защо толкова много исках да го спипам, Джо? Имам предвид Донъли.

— Предполагам, че има нещо срещу вас — сви рамене Демарко.

— Не позна — поклати се едрата глава насреща му. — Помниш ли Маргарет Картър и това, което й се случи преди пет години?

— Да.

Маргарет Картър беше в Конгреса като представител на Републиканската партия от Мисисипи. Махоуни я харесваше и искаше да работи с нея, въпреки че беше от опозицията. Но преди пет години в местен таблоид се появи богато илюстриран материал, който показваше омъжената Картър в интимни пози с любовника си — някакъв тъмнокож джентълмен. В резултат тя изгуби както мястото си в Камарата, така и брака си. А съпругът й — доказан мръсник, получи всички права над двете им деца.