Коди Макфейден - Човекът сянка

— Склонна съм да се съглася.

Бари дърпа дълбоко от цигарата си и ме поглежда преценяващо.

— За какво е всичко това, Смоуки?

— Кое за какво е, Бари? Става въпрос за психопат, който се храни с болка и ужас. — Потривам очи. Изморена съм. — Този престъпник набелязва жени, които имат лични сайтове за възрастни в интернет. Той… — колебая се. — Това трябва да си остане между нас. Не съм готова да говоря с медиите по темата.

— Няма проблем.

— Първо, не е „той“, а са „те“. Двама са. Мислим, че единият е доминиращ. Обсебени са от мен и екипа ми. Първата жертва ми беше приятелка от гимназията. Най-добрата ми приятелка. Нещо, което са знаели.

Виждам, че Бари е ужасен.

— Ах, мамка му, Смоуки, това е гадно.

— Описаното от теб е техният стил на работа. Убили са приятелката ми, като са ѝ прерязали гърлото — за разлика от тук, но премахването на органите е техният подпис. Онзи, който мислим, че е доминиращ, казва, че е потомък на Джак Изкормвача.

На лицето на Бари се изписва отвращение.

— Глупости.

Кимам.

— Така е. Дори имаме доказателство за това.

— Как искаш да процедираме тук?

— Първо ще огледам местопрестъплението сама. След това искам Джийн и Кали да си свършат работата. После мястото е изцяло твое. Просто искам твоите криминолози да пипат бързо и да ми изпратят доклада спешно.

— Няма проблем. — Бари отива да хвърли цигарата си на улицата, като че ли за да не замърси местопрестъплението. Връща се при мен и посочва вратата. — Сега ли искаш да огледаш?

— Да. — Поглеждам към Алън, Кали и Джийн. — Алън, прибирай се у дома при жена си. Няма смисъл да стоиш тук.

Мъжът се двоуми, но след малко кима.

— Благодаря ти. — Обръща се и си тръгва.

— Кали, вероятно ще се забавя двадесет или тридесет минути. След като приключа, вие сте на ход.

— Няма проблеми, сладкишче. Свърши си работата.

Отивам до вратата и оставам пред нея за известно време, за да се ослушам с вътрешния си слух. След секунда го чувам: тъдъ-тъдъ, тъдъ-тъдъ. Усещам хладината вътре в мен и изведнъж се озовавам насред широко и празно поле. Чувам черния влак и вече съм готова да го видя. Просто трябва да го открия отново. Да разбера как е стигнал до това място.

Пристъпвам вътре. Къщата не е лукс, но е чиста и подредена. Създава усещането, че собственичката се е постарала доста, за да ѝ придаде изтънчен вид, но в крайна сметка се е отказала. Тъгата е пропита във всеки ъгъл. Разочарованието не е било начин на живот, но и този ден е настъпил.

Настъпил е сега.

Усещането за смърт е завладяло мястото като някакво покривало. Мирише на убийство, извращения и реалност. Ако душите имаха мирис, тази на Джак-младши щеше да мирише така.

Вдясно от дневната се намира кухнята. Една плъзгаща се стъклена врата води до задния двор и прохладната нощ. Отивам до нея и проверявам дръжката. Тя е стандартна и евтина. Но не е счупена.

— Отново си почукал, нали? — мърморя на себе си. — Ти и твоето приятелче. Той скри ли се, докато ти беше отпред? Готов да я нападне, когато най-малко очаква?

Хрумва ми, че изборът им да нападнат Ани в 19:00 часа може би крие нещо повече от обикновено перчене. Това е време, през което хората се прибират у дома, тъкмо са се прибрали или от известно време вече са си вкъщи. В този момент те не искат да знаят какво се случва в света отвън.

— И тук ли постъпи така? Появи се рано вечерта, ухилен до уши, и почука на вратата? Може би единият от вас е бил с ръце в джобовете, за да прилича на обикновен човек?

Усещам нещо в тях. Чувството е силно. Тъдъ-тъдъ, тъдъ-тъдъ.

Тяхната арогантност.

Ранна вечер е и те паркират точно пред къщата на курвата. Защо не? Няма нищо странно в това да паркираш на улицата. Слизат от колата и се оглеждат наоколо. Тихо е, но не безшумно тихо, празно е, но не е застинало. Мракът е паднал и човек може да усети живота и движението, скрити зад стените на другите домове. Мравки в своите мравуняци.

Застават пред вратата. Знаят, че си е у дома. Знаят всичко за нея. Оглеждат се наоколо, за да се уверят, че няма никого навън и никой не ги наблюдава, след което той чука. Минават няколко секунди и тя отваря…

После какво? Оглеждам антрето. Не виждам някаква поща или следи от борба. Но отново усещам онази арогантност.

Правят най-простото нещо на света — влизат вътре, блъскат я назад и затварят вратата. Знаят, че тя не може да ги спре. Първата ни реакция като хора не е да отблъскваме. Вместо това търсим причините, опитваме се да осъзнаем случващото се. В този момент, в който се колебаем и чудим, ловецът поема инициативата.