Коди Макфейден - Човекът сянка

Томи продължава да работи из къщата. Пускам телевизора в дневната и се разполагам удобно, докато чакам.

На дванадесет години съм. Лято е. Красиво лято. Баща ми още е жив и нямам абсолютно никаква представа, че ще почине, преди да навърша двадесет и една. Седнали сме върху горещия пясък на Зума Бийч. Студените капки от океана се изпаряват от кожата ми. Усещам солта върху устните си. Млада съм, на плажа съм, а баща ми ме обича.

Перфектен момент.

Татко гледа небето. Поглеждам го и виждам, че се усмихва и поклаща глава.

— Какво има, тате?

— Просто си мисля за различните видове слънца, миличка. На всяко място слънцето е различно, знаеш ли това?

— Наистина?

— А-ха. В Канзас е пшеничено. В Бангор, Мейн, постоянно наднича през сиви облаци и осветява сиви небеса. Това във Флорида прилича малко на лепкаво злато. — Обръща се към мен. — Любимото ми е калифорнийското. То е сухо и горещо. Около него няма облаци и небето е цялото синьо. Като днес. То ни казва, че нещо вълнуващо е напът да се случи. — Отново се обръща към небето. Затваря очи и оставя любимото му слънце да затопли лицето му, докато бризът роши косата му. За първи път осъзнавам, че баща ми е красив.

По онова време не разбирах всичко, което ми казваше, но това нямаше никакво значение. Разбирах, че споделя с мен, защото ме обича.

Когато започвам да мисля за баща си, винаги се сещам за този момент.

Татко беше невероятен човек. Мама почина, когато бях на десет. Макар че му беше трудно, никога не се предаде. Никога не ме остави сама, докато тънеше в мъката си. Едно от нещата, за които нито веднъж не изпитах съмнение, независимо какво се случваше, беше, че баща ми ме обича.

Събуждам се, защото някой ме докосва. Завъртам се на дивана и вадя пистолета си, докато отварям очи. Нужни са ми няколко секунди, за да осъзная, че това е Томи. Той не изглежда обезпокоен. Просто стои с ръце на кръста. Свалям оръжието си.

— Съжалявам — извинява се той.

— Не, аз съжалявам, Томи.

— Приключих с претърсването. Единственото, което намерих, е бръмбар на телефона ти. Вероятно защото живееш сама. Освен ако не си говориш сама, телефонът е единственото, което си заслужава да се подслушва.

— Значи телефонът и колата.

— Да. Ето и моето предложение. Ще спя тук на дивана. Утре, когато тръгнеш за работа, ще те последвам.

— Сигурен ли си, Томи? Че искаш да останеш тук?

— Това е важно, Смоуки. Работата ми е да те пазя през цялото време.

— Ще те излъжа, ако кажа, че не ми харесва. Благодаря ти.

— Няма проблем. Длъжник съм ти.

Задържам погледа си на него доста дълго време.

— Знаеш ли, Томи, всъщност нищо не ми дължиш. Просто си вършех работата. Съмнявам се да смяташ, че хората, които си пазил, докато си бил в тайните служби, са ти длъжници.

Поглежда ме.

— Не. Но те също се чувстват като мен. Защото става въпрос за живота им. Ти застана до мен в труден момент. Независимо дали смяташ, че съм ти длъжник, или не, аз мисля, че съм. — Млъква за известно време. — Просто ми се иска да бях тук, когато Сандс е дошъл.

Усмихвам му се.

— На мен също.

Той кима.

— Сега съм тук. Наспи се добре. Няма за какво да се тревожиш. — Поглежда ме отново, но този път очите му са се променили. Приличат на малки камъни. Ледени са. Като парчета замръзнал гранит. — Всеки, който те иска, първо трябва да мине през мен.

Поглеждам го. Наистина го поглеждам. Мисля си за съня с баща ми, за всичко, което се случи. Всичко, което можеше да се случи. Изучавам тъмните му, дълбоки очи. Красивото му лице. Изпитвам копнеж.

— Какво има? — пита ме той с нежен глас.

Не отговарям. Вместо това изумявам дори себе си, когато го целувам по устните. Усещам как се стяга. Избутва ме.

— Уха — е неговият отговор.

Забивам поглед в пода, не мога да го погледна в очите.

— Толкова ли съм грозна, Томи?

Настъпва дълга тишина. Хваща ме за брадичката и повдига главата ми. Не искам да го поглеждам. Не искам да видя изписаното на лицето му отвращение.

— Погледни ме — моли ме той.

Правя го. И се опулвам насреща му. Защото не виждам отвращение. Само нежност, примесена с малко гняв.

— Не си грозна, Смоуки. Винаги съм смятал, че си много секси. Все още си. Сега желаеш някого до себе си. Разбирам те. Но не знам докъде ще доведе това.

Гледам го и усещам искреността в думите му.

— Ще спреш ли да ме уважаваш, ако ти кажа, че не ми пука докъде ще доведе това? — питам го, изпълнена с любопитство.

Томи поклаща глава.