Том Клэнси - Едно е най-самотното число

— Може би си права. Ако аз бях открил тази технология, с его или без, нямаше да се срещам с никакви хора.

— Предполагам, че младият Роди не е мислил за това.

— Много добре! След като е бил достатъчно любезен да ти опише механизма, не е нужно да се притесняваме. Ще накарам хората ни да се занимаят с инфекциозния агент и да ти предоставят пробата. Ако правилно разбирам начина, по който това нещо действа, ще е нужно да направят някакви машинации и след това да вкарат променените бактерии в няколко поколения, за да са сигурни, че те са „породисти“.

Ако използват колибактерии, ще са нужни около двадесет минути за едно поколение, това означава около тридесет и шест часа от началото до края на опита.

— Чудесно! Нека младият ни гений да ти демонстрира работата си, а после го покани на обяд.

— Ще го заведа в някое приятно заведение — каза Рейчъл.

— Можеш. Разноските са за сметка на компанията… Той няма да има повече такива хубави обеди след това.

Няколко дни след разговора си с Джеймс Уинтърс Мадж бе във „вилата“ си и я чистеше. Разбира се, нужно бе само да си помисли, за да изглежда подредена. Но етажерките, лавиците с книги и хранилищата бяха разхвърляни и приличаха на шкафа за играчки на Мъфин. От доста време бе заета с реалния си живот, затова виртуалният й бе малко разхвърлян. Последните няколко седмици прекара в проверки на заразената от Роди програма. Надяваше се да открие някои доказателства в съобщенията му до нея, които биха го уличили за нападението върху Алън по конкретен и безспорен начин. Но не намери такива. Нито можа да задейства симулацията отново. Накрая реши, че е време да се заеме с по-безопасен проект. Затова сега чистеше, подреждаше, хвърляше ненужните неща и, общо взето, се организираше.

Плъзгащите се врати бяха отворени. Гледката от скалите, върху които бе построена вилата, се откриваше пред нея и стигаше до обагрения в червено хоризонт на запад. Синя вода, три нюанса на синьото при залеза, сиви скали и отвъд пристанището, омекотени от сенките на здрача, белите варосани кубове със заоблени покриви на местното рибарско село. Това се виждаше през вратите. Ниско в небето стоеше лунният сърп, а Венера беше над него, луна и трептящи звезди на небето.

Мадж беше стигнала до четвъртия шкаф на западната стена и бързо хвърляше иконки на „боклука“ зад себе си. „Не мога да повярвам, че съм трупала този боклук толкова дълго“, помисли си тя, когато попадна на разни купони за виртуална поща с изтекъл срок. Имаше и множество „списания“, от които тя без съмнение е искала да „открадне“ нещо — не че сега можеше да си спомни точно какво. Захвърли ги зад гърба си и изсипа кошчето за боклук. Иконките се подпалиха и започнаха да горят.

На вратата се почука. Тя се извърна. Ръцете й бяха пълни с различни по форма и размери иконки.

— Влез…

Марк Гридли влезе и се огледа любопитно наоколо. Напоследък прекарваха доста време заедно, работейки, макар и безуспешно, по задачата, която Джеймс Уинтърс им бе възложил. Мадж винаги се изненадваше колко дребен е Марк — слабо, ниско и жилаво тринадесетгодишно момче. Праотците му бяха тайландци. Това си личеше по тъмната му коса и дълбоките кафяви очи.

— Здрасти — каза той и мина покрай Мадж, загледал се през отворените врати.

— Какво е това?

— Хаос.

— Почистваш къщата? Заради мен? Не трябваше да се безпокоиш.

Мадж се захили.

— Иконките вече не са нужни тука. Това е всичко.

— Проблемът ми е познат. — Той се приближи и погледна през рамото на Мадж в чекмеджето, което тя бе отворила. То вече не беше толкова пълно. — Хей, в сравнение с моето работно пространство тук цари пълен ред.

Тя се учуди.

— Достатъчно работа свърших за днес. Не мога да понасям толкова много структури едновременно. — Затвори с хълбок чекмеджето и изхвърли последните няколко иконки в кошчето за боклук.

— Добре — каза Марк. — Татко изпраща много поздрави на баща ти.

Мадж примигна.

— Те познават ли се? Не знаех — това бе новина, и то доста странна. Баща й отказваше да има връзки с каквато и да било друга организация, освен с университета и правителствените и квазиправителствените организации обикновено го караха да сбръчква лице и да става странно неразговорлив.

Марк сви рамене.

— Навярно от някой коктейл. Проблемът не е мой. Но като заговорихме за проблеми — той бръкна в джоба си и извади синята стъклена карта от Къщата на забавленията. — Готов съм, когато кажеш.