Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Отново го погледна със съчувствие.

— Ти направи грешка. Ядоса се и не обмисли постъпката си. И резултатът е налице. За щастие… за голямо твое щастие… можеш да я поправиш.

Тя замълча и продължи да го гледа, без да проговори.

Роди се бе втренчил в документа за Мрежата, който стоеше на бюрото между тях. Гледа го така дълго време… и си помисли за майка си.

— Добре — каза той най-после. — Какво искаш да знаеш първо?

Роди чакаше в тъмнината. Трепереше без явна причина.

Е, все пак имаше причина…

Мрежата. Дългата ръка на закона, която го бе хванала за гърлото и го стискаше. Мислеше си, че ще бъде хитър и хладнокръвен, ако някой се противопоставеше на това, което прави. Сега знаеше истината и тя бе доста горчива. Много горчива, защото нямаше начин да избяга от нея и нямаше никаква представа къде би могъл да се скрие.

Нещо повече… дори по-лошо… бяха престанали да го търсят по телефона.

Отначало майка му се радваше, но това не продължи дълго. След ден-два тя бе убедена, че Роди е обидил някого или пък е оплескал нещо. В това отношение бе доста близко до истината. През следващите няколко дни синът й бе пак същото кротко същество отпреди. Той се чудеше кой е казал да не му се обаждат повече.

Можеше да отгатне.

Майка му не свикваше лесно с „промените в живота им“. Когато той не бе във виртуалното пространство, тя непрекъснато му се оплакваше. Оплакваше се от клюките на хората, оплакваше се, че вече не клюкарстват. Дразнеше се, че всеки обръща внимание на сина й, дразнеше се, че сега бяха спрели. Роди не спореше с нея. Просто я оставяше да си говори. Трябваше да мисли за много по-важни неща. Прекарваше по-голяма част от времето си в Мрежата. Спасяваше си живота.

Много от техниките, които сега създаваше с главоломна скорост, се базираха на предположения, за които си бе водил бележки през последните няколко месеца. Сега трябваше да ги приложи и успяваше. В някои случаи толкова бързо, че дори се плашеше. Успя с химическия невромедиатор. Разбра, че отчаянието е голям стимул за постигането на нещо, което си мислил за невъзможно. Че е толкова полезно, колкото и ядът, макар и не толкова приятно.

Сега стоеше в тъмното и гледаше голямата редица от кубове в програмата „Калдера“. Те блещукаха в права линия, логична и непрекъсната. Трябваше да изглежда непрекъсната. Всичко му се струваше отчайващо недействително и временно. Не бе свикнал програмите да му изглеждат по този начин, не му харесваше. Обикновено се нуждаеше от няколко дни, за да свикне с направените изменения в тях, да се уталожат в съзнанието му, за да ги сметне за надеждни. А сега бе направил стотици промени за няколко часа и му се струваше, че програмата може да се разпадне без предупреждение.

По-добре това да не се случи. Нямаше желание да свърши в затвора…

В тъмнината се чу шум — стъпки. Обърна се. Не бе имал никакъв избор, бе принуден да даде на Рейчъл паролите си. Сега тя вървеше през огромното пространство, в което Роди пазеше програмите си. Оглеждаше се наоколо. След това погледна структурата „Калдера“. Приличаше на сдържан и заинтересуван турист. Той предпочиташе да се срещнат в Пещерата на планинския цар, където изплашени слуги щяха да пълзят така, както той пълзеше изплашен около майка си. Но не знаеше дали Рейчъл ще одобри шегата.

Навярно не. Тя се приближи към него с безизразно лице и Роди разбра, че би било глупаво да се шегува с нея.

— Добро утро. Роди. Това ли е?

— Да.

— Впечатляващо! Напълно завършена структура. Колко време ти отне да я направиш?

— Няколко месеца.

Разбира се, бе му отнела много повече време, но никога не би признал това пред тази жена.

Тя кимна и лицето й все още бе като маска.

— Но не и новите части.

— Бях зает, откакто разговаряхме последния път.

— Разбира се, че си бил. Сега кажи ми какво точно вършат новите части в тази структура?

Гласът и издаваше нетърпение.

— Построява се огледален образ на тялото ти на молекулярно ниво. Огледалният образ отива във виртуалното пространство в синхрон с оригинала. Затова тука се използва толкова много памет. — Той посочи съответните части на програмата, които блестяха като злато — линии и вплетени в тях ленти и въжета от светлина. — Или по-точно някои части от тялото ти. Дори и аз не мога да намеря достатъчно памет тука, за да вкарам цялата информация, която се съдържа в едно тяло. Има огледален образ предимно на нервната система и на мозъка. Енергията е разположена в атомите и молекулите на мозъка, а нервната система осъществява промените и огледалният образ се променя с тях.