Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Ето защо Роди винаги се отнасяше към такива срещи с голяма предпазливост, въпреки че му бяха приятни. Но тази бе много повече от приятна. Ако се съдеше по дамата, във фирмата работеха интелигентни и сърдечни хора. Започна да си мисли, че ще промени обичайния си отговор, който винаги бе „не“. Или поне щеше да ги накара да подобрят първоначалните си предложения. Тогава ще бъде готов да каже „да“. Рейчъл подхвърляше такива невероятни идеи за използване на неговата технология, че всичко му заприлича повече на забавление, отколкото на бизнес.

Тя искаше да знае истинската сума, с която е започнал първоначално.

— Никакви тайни засега — засмя се тя. — Само основните неща.

На Роди му беше приятно да чуе, че никой не иска той да разкрие тайните си. Развълнува се и й каза много повече, отколкото възнамеряваше, за базовите си програмни структури. Разбира се, казаното не бе достатъчно, за да могат да се използват. На няколко пъти Рейчъл се изправяше и обикаляше стаята, като размахваше ръце и се смееше, явно доволна от това, което Роди бе успял да направи. Толкова много неща в такова малко пространство…

Роди бе впечатлен, че някой разбира удоволствието, което той изпитваше от симулирането, при това с максимално оползотворяване на средствата, защото имаш малко пари, а всичко направено трябва да е значимо. Не бе като продуктите на някои от фирмите, които познаваше и които също правеха симулации. Не бе и като случаите с различни хора, които трябваше да напуснат групата, в която участваха, защото тя се интересуваше от пари и пространство, а не от качеството на симулацията и нейния ефект.

— О, разкажи ми за това — каза Рейчъл и леко завъртя очи.

След това му разказа за една от компаниите, в която бе работила преди. Роди й върна жеста, като й обясни за Групата на седемте, които претендираха, че правеха качествени симулации, но в действителност се занимаваха с игри и лични съобщения, които обичаха неоправдани похвали и се дразнеха, когато не ги получаваха. Дори изиграха номер на един от тях при демонстрацията на неговото творение.

— Не го направиха, за да се изфукат, нали? — попита Рейчъл изненадана. — Май са казали, че повече не искат да имат нищо общо с теб.

— Зная, но се промъкнаха в Къщата ми на забавленията — отвърна Роди. — Не съм очаквал да направят това. Всъщност очаквах го само от един, от този, който претендираше, че ми е приятел и довереник, а в действителност е искал да открадне каквото може — е, когато той се разобличи…

Роди спря и се замисли дали да продължи. Очите на Рейчъл блестяха от удоволствие и тя вдигна вежди в очакване да чуе какво е станало по-нататък.

— Е, изненадах го. Оставих му малък подарък в кода на стаята за игри… и го предизвиках. — Усмихна се доволно. — Следващия път ще трябва да дойде с официална покана.

— Но, Роди, това е нападение — каза Рейчъл развеселена. — Не че не е имало причина.

— О, да! — отвърна Роди. — След всичко, което ми бе сторил…

— Но провокацията не е смекчаващ фактор — отвърна Рейчъл. Нямаше ли едва забележима разлика в усмивката й сега? Алън Търстон бе в болница, болен от менингит. Преднамереното заразяване на някого със смъртоносна болест се смяташе за нападение според щатските и федералните закони.

Роди поиска да каже нещо, но изрече само:

— Но…

Рейчъл бръкна в сакото си и извади подобна на табакера малка кутийка. Натисна бутончето, за да я отвори, и я подаде през бюрото на Роди. Той я погледна и пот изби по цялото му тяло.

Мрежата!

— Мисля, че имаме проблем — нежно промълви Рейчъл.

Роди установи самоличността. И преди бе чувал за фалшивите карти за самоличност, но никога не ги бе виждал и не предполагаше, че ще ги види. Холограмата, чипът за виртуалност — всичко бе там.

— Продължавай! Имаш право да го провериш — каза Рейчъл.

Роди колебливо протегна ръка и докосна виртуалния чип. Всичко пред него се замъгли, появи се логото на Мрежата, а най-отпред бе лицето на Рейчъл. Под изображението имаше различни надписи и на един от тях много ясно и четливо бе изписано Дж. Гридли.

Роди запази самообладание, премести се малко на стола и погледна през рамо.

— Лош късмет — съчувствено промълви Рейчъл.

— Ти ме изигра!

— Така ли? Нека сме честни поне за това. Ти нямаше търпение да ми разкажеш, изгаряше от нетърпение да разкажеш на някого. Всъщност щеше да го обясниш на Алън, но се въздържа от страх да не те уличат. Умно… но не достатъчно — поклати глава тя.