Том Клэнси: Едно е най-самотното число

В пет и половина сутринта все още бе тъмно на площадката пред хангара във военновъздушната база Мурок. В преливащото от черно към тъмносиньо небе блестяха само най-ярките звезди, а трептенето им издаваше колко е студен въздухът. Бурените около площадката бяха покрити с тънък скреж. Далече от пистата, някъде в тъмния пущинак от дървета, шубрак и бял трън чуруликаше присмехулник. Изпълняваше една след друга всички птичи песни, които знаеше — колекция, която съдържаше още котешко мяукане, вълчи вой и от време на време несполучлива имитация на включен реактивен двигател. Мадлин Грийн или Мадж, както я наричаха многобройните й приятели, се усмихна на мелодичната врява, която присмехулникът вдигаше в този ранен час, и продължи по пътя си.

Изгряващата пурпурна зора очертаваше силуета му — бе дълъг сто осемдесет и девет фута, висок тридесет фута, а разстоянието от края на едното крило до края на другото бе сто и пет фута. Продълговатото лъскаво очертание придоби сребристо пепеляв цвят, когато Мадж се приближи. Стъпките й бяха едва доловими. Така и трябваше, след като вчера наземният персонал бе отстранил всички камъчета от площадката и от дългата четиринадесет хиляди фута писта, построена върху дъното на пресъхнало солено езеро. Щяха да ги почистят още веднъж тази сутрин за по-сигурно. Никой не искаше нещо дребно и предотвратимо да се обърка в програма, в която толкова много вече бе объркано…

Мадж спря до голямото дясно крило и погледна нагоре. То висеше като огромен навес на около двадесет фута над главата й. Утринната светлина й разкри тънките бронзови тръби, благодарение на които бе изградено. Вътре в крилото имаше стоманена решетка, толкова тънка, че лесно можеше да се сбърка с фолио. Множество технологии са би ли изобретени за „свързване“ на стоманата в конструкция, достатъчно здрава за крило, но и достатъчно лека, независимо от големия му размер, за да може самолетът да се издигне над земята.

След като се издигне, дългият му изострен нос щеше да пори въздуха и можеше да предизвика ударна вълна, която да бъде „уловена“ под задното широко триъгълно крило. Така самолетът набираше височина, каквато никое друго летателно средство не бе в състояние да достигне. Независимо че тежеше половин милион фунта, щеше да лети леко и бързо, със скорост два или три пъти по-голяма от скоростта на звука, дори още по-бързо, но не знаеше колко. Досега никой не бе изваждал самолета от огромната му опаковка.

Никой, освен Мадж… Днес щеше да го направи отново и се надяваше да успее…

Тя потрепери от сутрешния хлад и се изсмя, защото студът бе толкова истински, колкото истински бяха небето и самолетът. Мадж бе във виртуална симулация.

Мина под корпуса на самолета, приближи се бавно до колесника и постави ръка върху една от високите три фута гуми. Не бе реална, но внушаваше, че е. Цял ден й бе отнело измислянето на частта от компютърната програма за физическите характеристики на гумите. Ако повтореше първия полет на самолета, при приземяването спирачките щяха да откажат, колелото щеше да блокира и гумата щеше да се запали така ентусиазирано, както оригиналната се бе подпалила в онази много отдавнашна слънчева сутрин през 1964 година.

Всъщност целият самолет щеше да се държи точно така, както се бе държал по време на първия си полет… въпреки че тя щеше да се опита да му попречи с всички средства. Това бе предизвикателството на симулацията. Беше работила върху нея, с прекъсвания, близо година. И макар че не бе сътворила абсолютно всичко от компютърната програма — разполагаше наготово със софтуера за повтарящите се действия на симулиращото устройство, — все пак тя бе изцяло творение на Мадж. Проучила бе всичко за материалите, използвани за построяването на самолета, мотивите на хората, които го бяха проектирали (доколкото можеха да се разберат след толкова време), техническите хрумвания, измененията на атмосферните условия при тестовете… всичко. Смяташе, че познава самолета по-добре от създателите му. Не бе абсолютно сигурна — повечето от тях бяха починали. Но бе убедена, че биха били доволни от нея. Благодарение на усилията й северноамериканският свръхзвуков бомбардировач „Валкюра“ ХБ-70 1 1 „Валкюра“ ХБ-70 е замислен като далекобоен бомбардировач, способен да се движи със скорост три пъти по-голяма от скоростта на звука, но е използван като експериментален самолет. Построени са само два — първият е в музея на американските ВВС във военновъздушната база Райт Патерсън, а вторият катастрофира и екипажът загива. — Бел.прев. отново съществуваше… и летеше.