Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Пое дълбоко въздух. Беше своенравна — черта, която понякога се проявяваше, а това я притесняваше. Сигурно Роди имаше основателни причини да се държи по този начин. Никога не говореше за семейството си и Мадж подозираше, че има неприятности вкъщи. „Не е моя работа“, реши тя и продължи проверките по прекалено дългия чек лист. Но се питаше как човек, който винаги носи скъпи дрехи, никога нямаше пари в редките случаи, когато групата си поръчваше пица. „Странно, но… кой знае какво му става“.

Въпреки че обикновено поведението му бе обидно, трябваше да се признае, че понякога — дори по-често, поправи се Мадж, стараейки се да бъде честна — той дава полезни идеи за симулациите. Наистина разбираше от тях. „Само ако можеше да дава съветите си без това изражение на непогрешим, снизходителен гений, комуто се налага да помага на безмозъчните“.

— Още посетители — констатира двойничката й.

— Не мога да повярвам — промърмори Мадж и се изправи.

Имаше още трима новодошли. „Какво става с този звънец? Трябва да проверя програмата…“

— Никой ли не познава часовника? — им викна тя. — Все още правя предполетните проверки. Елате малко по-късно.

— Не ни обръщай внимание, ще се поразходим наоколо — прозвуча бодрият глас на Боб, който бе застанал някъде точно под Мадж. — Ей, погледнете това!

Възклицанието му я накара да се усмихне. Боб обикновено не сипеше похвали и се стараеше да запази безразличен израз на лицето си. Тя подозираше, че се държи така, защото непрекъснато се вълнува за нещо, но от известно време е решил да сдържа чувствата си.

— Мадлин, не можеш ли малко да увеличиш температурата? Бе гласът на Мейрид, която обичаше удобствата и не търпеше лошите условия. Развеселена, Мадж си спомни как приятелката й се оплака на Боб, че оръдията при Гетисбърг замърсяват околната среда.

— Съжалявам, Мейр, намираш се в пустинята в края на септември. Какво очакваш?

— Но в пустинята е горещо!

— Не и през нощта — се включи в разговора Чин Ших. Гласът й идваше иззад самолета. — Сложи си яке и пази тишина. Измервам с крачки.

Мадж отново се усмихна. Чин винаги искаше да знае точната дължина на всичко. Ако мереше с крачки самолета, щеше да е ангажирана няколко минути.

— По дяволите, забравих докъде бяхме стигнали!

— До ТАКАН 4 4 Съкращение на тактическа аеронавигационна система. — Бел.прев. — отговори двойничката й.

— Включена.

Мадж се намръщи. Самолетът имаше само една тактическа аеронавигационна система и според нея това бе сериозен проблем. Преди появата на сателитите за установяване на местоположението е било жизненоважно да можеш да изчислиш къде се намираш и ТАКАН е улеснявал пилотите. Но би било по-добре, ако са имали на разположение две-три системи вместо една. Явно шефовете на ВВС са преценили, че пилотите на ХБ-70 не могат да се загубят, а ако се изгубят, ще извадят карта и ще се ориентират.

„Или ще спрат на най-близката бензиностанция и ще попитат за посоката, помисли си Мадж. Идиоти“. Всеки е гледал да пести пари. По онова време допълнителната система ТАКАН сигурно им се е струвала излишен лукс…

— Хайде, съсредоточи се. Личи ти, че си нервна — каза двойничката й.

— Не съм — отвърна Мадж и се върна към предполетните проверки. — Записващи устройства?

— Включени.

— Система за регулиране на всмукването на въздуха?

Това бяха едни от най-важните части на самолета — наклонени плоскости във въздушните турбини, които се отваряха и затваряха и така регулираха въздушната струя към двигателите.

— Всички наклонени плоскости реагират.

— Странични противотежести?

— Нормални.

— Управление на самолета?

— От пилота.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Чудесно.

Мадж се изправи, протегна се, потрепери от студ, а после започна внимателно да слиза по стълбата. Небето бе златисто след първите слънчеви лъчи над леко назъбените планини на края на света. Когато стигна до последното стъпало и скочи на земята, около нея се събраха виртуалните образи на другите. Боб както обикновено изглеждаше скептичен. Мейрид поклащаше огненочервените си къдрици, изумена от голямото крило, към което гледаше. Всички от групата, докато вървяха към нея от задния край на самолета, докосваха частите, до които достигаха. Всъщност ръстът им позволяваше да докоснат само колесника, а на фона на огромните му размери те всички изглеждаха съвсем дребни.

Естествено, не можеше да впечатли тази група само с големината на самолета. Шум от удари привлече вниманието й. Обърна се и видя как Роди рита гумите на „Валкюра“.