Том Клэнси - Едно е най-самотното число

— Невъзможно — заяви тя. — Поне… би трябвало да е невъзможно.

— Е — каза Търстон, — явно някой е забравил да каже точно на този тип, че това е невъзможно. Защото той е изнамерил начин да го прави.

Мина почти цял час, докато Алън й разкаже историята си, с множество странни отклонения, чиято цел очевидно беше да изяснят доста сложната и нездрава връзка на Алън с някой си Роди Лофисър. Рейчъл го остави да говори почти без да го прекъсва, най-вече защото наскоро бе чула да споменават Роди Лофисър. Името му се свързваше с грандиозното откриване на една виртуална зала за игри — всъщност твърде голяма, за да се използва термина „зала“ — и много хора бяха силно впечатлени от технологията, или по-скоро новаторския и изобретателен начин, по който съвременната технология беше използвана за конструирането на тази Къща на забавленията.

Рейчъл слушаше търпеливо и с известен интерес този разказ за черна несправедливост и отмъщение, като поклащаше глава там, където беше необходимо. Обикновено тя не би губила времето си за такова нещо — тези млади наивници до един бяха отчайващо егоцентрични, готови да дрънкат цял ден, докато търпението ти съвсем се изчерпа, ако ги оставиш. Но този случай беше различен. Тук ставаше въпрос за менингит.

— Бих искала да видя талоните от болницата — каза тя след малко. — Доколкото разбирам, изпратили са копия, които да се приложат към личния ти картон и документацията, която обикновено се представя на застрахователната компания.

— Да, разбира се, изпратиха ги на баща ми. Не че толкова го интересува — отговори Алън.

— Защо да не го интересува?

— Не вярва, че е било менингит. Убеден е, че взимам наркотици или нещо подобно.

Рейчъл разтвори широко очи. Знаеше, че отношенията на Алън с баща му далеч не са идеални, но това сведение беше определено интересно — вероятно по-късно би могло да се използва за нещо.

— Доколкото те познавам, мисля, че той малко прекалява — отбеляза тя. — Алън, бих искала да видя тези документи. Изпрати ми ги, ако ти е възможно.

— Няма проблем.

— Защото, ако наистина той е успял да те зарази чрез Мрежата… — Тя поклати глава. — Това би било страшно опасно. И трябва да се прекрати незабавно. Боже мой, само като си помисля за последиците…

— Така е — каза Алън и очите му заблестяха. — На Роди сигурно няма да му се размине.

— Има шанс, ако ни сътрудничи, но…

Алън поклати глава. По лицето му личеше, че е доволен.

— Няма начин. Той в никакъв случай няма да се съгласи да ви съдейства. В момента е на върха на успеха. — Той леко понижи глас. Освен това няма никакви доказателства. В посланието, което ми изпрати, той не казва нищо конкретно, освен това беше кодирано в самоизтриващ се формат.

Рейчъл нетърпеливо разтърси глава.

— Хайде, Алън. Не се познаваме от вчера. Ти си умно момче, прекалено си умен, за да ме лъжеш и да измислиш всичко това, само за да натопиш някой. Особено като се има предвид, че залагаш на карта бъдещата си кариера.

Тя му пусна своята „усмивка №2“, с една идея по-сърдечна от обикновено.

В отговор на лицето му също се появи усмивка, само че съвсем слаба.

— И така — продължи Рейчъл, — ако можем да докажем това, което ми разказа, Роди ще трябва да отговаря за своите простъпки. Естествено, ще ми е нужно време да проуча нещата. Изпрати ми документите, ако обичаш, и остави случая на мен.

— Имаш ги. Ще ти ги изпратя по пощата още тази сутрин.

— Ако наистина се окаже, че той наистина може да заразява хората по виртуален път и ти си човекът, който го е хванал, ще ти бъдем много задължени.

— Просто не искам и друг да пострада… това е всичко.

— Разбира се, Алън. Постъпи правилно, като се обърна към мен. Остави на мен. Ще ти се обадя, когато имам нещо конкретно. Благодаря ти.

— Добре. И аз ти благодаря, Рейчъл.

Алън изчезна.

Тя се изправи, въздъхна и даде на компютъра команда за затваряне на активната сесия.

Виртуалният офис изчезна и на негово място отново се появи къщата на брега на морето. Жената беше пак в лятната си рокля, а чашата с вино стоеше на ниската масичка до канапето.

Рейчъл Халоран — това, разбира се, не беше истинското й име — се настани в големия удобен стол до масичката, взе чашата си в ръка и потъна в размисъл.

„Просто не искам и друг да пострада“. Тя се изсмя на глас.

„Глупости. Лъжата му е съвсем прозрачна. Той мрази това момче и в червата и умира да го тикне зад решетките“.

Тя повдигна вежди и отпи от чашата си. „Не че го обвинявам. Ако някой ми беше направил такъв номер, сигурно щях да му усуча червата около някое дърво“.