Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Всъщност, ако се съди по резултатите от днешния ден, Роди сигурно скоро щеше да подпише договор с някоя от големите компании, които вече душеха около Къщата за забавления и търсеха начин да го привлекат и да използват таланта му. На тези срещи той щеше да даде да се разбере, че може да бъде привлечен, при условие че след цифрата в договора има достатъчно нули. Тогава ще има много работа… и няма да му остава време да се занимава с разни работи от предишния си живот. Включително с онези жалки нещастници от Групата на седемте. Роди нямаше вече да има нужда от някои тайни характеристики, които бе вградил в Къщата на забавленията. На тяхно място щеше да структурира нови виртуални компоненти.

Да, всичко се подреждаше добре. Но онова, което имаше още по-голямо значение за него — толкова голямо, че не смееше да го каже на глас, — бе, че сега той е важната фигура. Сега никой не го гледаше с тайната мисъл, че е безполезен, че е мързелив, че от него нищо няма да излезе. Никой не му казваше нещата, които непрекъснато му натякваха у дома. Ще покаже визитките на майка си и тя най-после ще трябва да признае, че е успял. И най-после в дома му щеше да настъпи тишина… отвсякъде другаде щяха да се чуват само аплодисменти.

Късно на следващия ден в една къща на морския бряг на Джърси се разнесе мелодичен звън. Къщата беше голяма и прохладна, обзаведена с прости и чисти мебели от платно и камъшит. Прозорците бяха отворени и морският бриз бе издухал тънките бели завеси на всекидневната навътре. Къщата като че ли чакаше фотографите от списание „Аркитекчъръл Дайджест“: беше прекалено чиста и подредена, като че ли никой не живееше вътре.

Мелодичният звук се разнесе отново. В стаята влезе една жена и постави на масата чашата с бяло вино, която държеше в ръка. Носеше семпла, свободно падаща лятна рокля в цвят екрю, която вероятно е била модерна някъде в края на двадесети век, когато са се носили подобен вид тънки като паяжина кенари. Иначе в жената нямаше нищо необикновено. Беше хубава, по-скоро напомняше класическата хубост на античните статуи, отколкото моделите, които се появяват по списанията в днешно време. Надолу по гърба й се стичаше поток от гъста черна коса, завързана небрежно на опашка. Опашката се преметна през рамото й, когато жената се наведе към компютъра в предната стая, за да види кой звъни.

— Виж ти — каза тя тихичко. След това се извърна и задейства виртуалното устройство чрез „черната кутия“, поставена в края на канапето от плетена ракита.

Всекидневната се изпълни със сребриста мъгла.

— Интериор 3 — подаде команда жената.

Мъглата се разнесе, разкривайки разделен на сепарета и кабини служебен офис, чиято мебелировка бе издържана в сива гама. Навсякъде имаше компютри, тук-там се виждаха хора с включени виртуални устройства. През празното пространство протичаха потоци от данни. В гледката, която се виждаше през прозореца, внимателният наблюдател би разпознал пейзажа на Куонтико 13 13 В Куонтико се намира Висшата полицейска академия на САЩ. — Бел.прев. със синята лента на реката Потомак, която се вижда отвъд дърветата в далечината.

Сега жената бе облечена в много по-строг тоалет — тъмносини панталони и сако, обикновена бяла памучна риза и шалче в пастелни тонове. Към джобчето на сакото й беше прикрепена холографна служебна карта.

— Мрежата — каза тя. — Халоран.

След миг пред очите й се появи Алън Търстон, един от младите й сътрудници.

— Алън — възкликна тя, като се опитваше да придаде изненадано изражение на лицето си. — Благодаря ти, че се обаждаш. Получих вчерашното ти съобщение, но нямах време да го прегледам подробно, току-що сядам на бюрото си. Как си? Отдавна не сме се чували.

— Бил съм и по-добре — отвърна Алън. Нещо в тона му я накара да застане нащрек, макар че не искаше да покаже явно своя интерес, не и пред хлапето.

— Защо? Какво се е случило?

— Скоро ме изписаха от болницата.

— Нищо сериозно, надявам се. — Тя погледна нагоре и протегна ръка да вземе една тънка папка, която й бе подадена от някой „извън кадър“.

— Менингит.

— Господи, как се зарази? Сега как си?

— Вече съм добре, Рейчъл. Заразих се в Мрежата.

Естествено, тя се взря в него скептично.

— От някой, с когото си се срещнал в Мрежата, така ли?

— Да, но не по начина, по който си мислиш — отвърна Търстон. На лицето му, обикновено спокойно и ведро, сега беше изписан гняв. — Имам предвид, че някой ми предаде заразата именно по Мрежата — и то нарочно.