Том Клэнси - Едно е най-самотното число

— Господин Лофисър? Името ми е Стела Хансен. Директорите ви очакват…

Тя го поведе към един стъклен навес близо до лимузината, като се усмихваше и приказваше през цялото време. Влязоха в един асансьор, с който се изкачиха до надстройката върху покрива на високата сграда. Когато вратата отново се отвори, пред погледа на Роди се разкри огромно помещение, може би двайсет акра, осеяно с мини офиси, компютърни инсталации, виртуални кресла и кабини, кътчета за включване във виртуалната реалност. Към асансьора бързо вървяха — наистина бързо — двамата директори на „Ентастикс“.

Повечето хора веднага ги разпознаваха, защото рекламните клипове ги бяха направили популярни: Джос беше висок и слаб, с пооредяла на темето коса, млад човек със суховата, малко странна усмивка и подвижни очи; и Ерин, по-нисък и пълен, с повече коса от Джос, но млад като него, с широка усмивка, която подобно на усмивката на колегата му беше дяволита, появяваше се внезапно и с лекота. Бяха нещо като Лаурел и Харди на модерните компютърни виртуални игри, юноши милионери, превърнали се в образец за подражание, в идоли за поколението на Роди. Започнали бяха бизнеса си в стаята на по-малката сестра на Джос, за да стигнат дотук (поне засега).

Роди им подаде ръка, доволен, че е успял да я избърше още веднъж, преди да излезе от асансьора. Чудеше се какво да им каже.

Оказа се, че това няма значение.

— Страхотна зала за игри. Колегата ми два дни място не може да си намери от нетърпение. Само да го беше видял как падна в диамантената пещера, а после не можа да се измъкне — каза Ерин.

— Хайде, ела да видиш върху какво работим — подкани го Джос.

Поведоха го през просторното помещение и продължиха да говорят бързо един през друг. В началото Роди беше като замаян от компанията и онова, което виждаше около себе си. Все пак успяваше да отговаря на въпросите им и благовъзпитано ахкаше и охкаше, когато му сочеха някоя от новите си разработки, например усъвършенстваната версия на „Черната кабина“.

Всъщност изобщо не му се налагаше да се преструва. Докато го развеждаха из сектора за развойна дейност на „Ентастикс“, Роди непрекъснато изпитваше примесената с възхищение разяждаща завист, която всеки изобретател изпитва, когато вижда осъществена от другиго идея, за която знае, че сам би могъл да се досети, но е пропуснал шанса си да бъде пръв.

Постепенно започна да осъзнава, че Ерин и Джос не любезничат с него само за да сложат ръка на технологията за игралната му зала и използваните от него техники, а искрено го приемат като един от тях. Роди беше безкрайно учуден. Той непрекъснато ги поглеждаше крадешком, за да хване някой прикрит поглед или лукаво изражение на лицата им, от което би станало ясно, че го будалкат, че всичко е въпрос на тактически ход. Но нямаше такова нещо. Джос и Ерин бяха съвсем искрени. Питаха го за мнението му, и то като че ли наистина имаше значение за тях. Проявиха сериозен интерес към реакциите му, когато му показаха оборудването си и някои от техните игрални зали — в един момент Роди се обърна точно навреме, за да види, че Джос чака да чуе мнението му със затаен дъх.

Това беше от огромно значение за него. Роди постепенно набра смелост, започна да говори, без да чака да му задават въпроси и без да се притеснява, че го мислят за загубеняк. Установи, че може да се усмихва и дори да се смее, без смехът му да звучи изкуствено и страхливо. Към края на този следобед Роди вече се шегуваше, уверен, че Джос и Ерин ще се смеят на шегите му, и не се хилеше притеснено на техните шеги, а се забавляваше от сърце. Освен това им предложи някои идеи за подобряване на някои от сценариите, които му показаха — проява на смелост, на която не би бил способен само три часа преди това. Но за тези три часа всичко се бе обърнало на сто и осемдесет градуса. Мечтата се бе превърнала в реалност. Това беше неговият свят, именно тук беше мястото му. Той най-после си бе у дома.

Джос и Ерин имаха предварително поет ангажимент за вечеря, за което съжаляваха безкрайно. Биха искали да продължат разговора, но… налагаше се да почакат. Най-после с нежелание отведоха Роди в гаража, където до частната лимузина, която го чакаше, бяха паркирани служебните им коли. Те разтърсиха ръката му на сбогуване (сега тя беше суха, без да я бърше в панталоните си) и се качиха в колите си чак след като той потегли.

Роди седеше в колата и разглеждаше визитните картички, които му бяха дали Ерин и Джос. Беше получил и частните им адреси за електронна поща… както и още нещо: чувството, че наистина е успял, че наистина струва нещо. Каквото и да става, това, във всеки случай, не беше сън. Лимузината имаше виртуален канал, но на идване беше твърде притеснен, за да го използва. Сега, по пътя за вкъщи, той го включи, за да прегледа пощата си. Изпратили му бяха цял куп покани за срещи. Предишния ден това би го уплашило. Днес обаче той бе провел петчасова среща с Джос и Ерин и сега вече нямаше от какво да се страхува.