Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Мадж остави чашата с чая си.

— Значи греша — отвърна тя. — Но не е ли по-добре да направим проучване, за да сме сигурни, че е така, отколкото да приемем, че това е „невъзможно“… а после да се окаже, че сме сбъркали?

Уинтърс се усмихна леко.

— След като отхвърлиш невъзможното — каза той, — онова, което остава, трябва да е истината. Имаш право. Но отхвърлянето на невъзможното е най-трудната работа.

Той взе чашата си с кафето, отпи една глътка, изкриви лице и я остави настрана.

Когато го изписаха, Алън се чувстваше много по-добре, поне физически. Но само след няколко дни у дома му се прииска да беше останал в болницата поне малко по-дълго.

Първо, родителите му бяха убедени, че е получил този пристъп, защото взима наркотици. Обясненията на докторите и сестрите изобщо не можаха да променят мнението им… вероятно защото никой от тях не бе в състояние да обясни къде се е заразил с болестотворните организми, довели до внезапния и остър пристъп на менингит и свързаната с него временна деменция. Твърденията им, че изследванията изключват напълно възможността да е взимал наркотици, само засилиха убеждението на баща му (който най-после беше разбрал какви са оценките на Алън в училище от една случайна среща с училищния съветник), че Алън просто е намерил някакъв начин да скрие този факт дори от специалистите.

В резултат животът му у дома се превърна в малък ад. Баща му не му говореше, освен с едносрични думи. Издръжката му бе спряна. Майка му беше „дълбоко наранена“, което се изразяваше най-вече чрез въздишки и упреци: „Как можа, Алън“, и започваше да му лази по нервите, особено като се има предвид, че той нищо не беше направил. Е, наистина беше скрил лошите си оценки, но нямаше как да ги накара да разберат причината. Поне не за момента…

Защото животът му в Мрежата вече бе свършил.

„Не мога да се върна, мислеше си той. Не знам защо постъпих така. Полудях. Превъртях пред очите на всички.

Ще умра от срам, ако отново се срещна с някой от тях“.

Минаха още два дни преди да му дойде наум, че Роди много би искал да постъпи с него именно така. Но нямаше начин да го направи. Подобни мисли си бяха чиста параноя. Не, ако иска да се справи някак си със създалото се положение, Алън трябваше да забрави безпочвените си подозрения и да не си разваля отношенията с Роди.

Е, в момента Роди едва ли щеше да има време да му изпрати поне едно виртуално съобщение. Досега изобщо не се беше обаждал. За негово учудване обаче имаше купища поща от групата. Двама от тях, които живееха наблизо, бяха идвали до апартамента да го видят. Той тогава не си беше у дома и разбра, че са идвали, от лаконичните думи на майка си. Тя дори не ги беше поканила вътре. Смяташе, че му влияят лошо… и че вероятно те са виновни за „проблема му с наркотиците“.

Седнал на стола, той зарови лице в дланите си, благодарен, че никой не го вижда. „Проблем с наркотиците“. Да не е толкова глупав. Не че в училище той и другите ученици не бяха изложени на тази опасност. Но той предпочиташе да бъде господар на ума си. Това беше най-лошото. Беше загубил контрол върху собствения си ум. И то пред хората.

Ами ако се случи отново?

Няма да се случи. Той няма да го позволи. Никога.

Изсмя се, но не му беше никак весело. Тогава не бе могъл да го спре, когато усети, че с него става нещо. Това чувство, че говори, без да мисли, че не може да контролира движенията си, че се държи като идиот, докато в същото време нормалното му „аз“ чука по обвивката на мозъка му и крещи: „Недей така, какво правиш, спри се!“…

Това му напомни за един отдавнашен инцидент, когато конят, който яздеше, внезапно се бе впуснал в галоп и на него не му оставаше нищо друго, освен да се вкопчи в гривата му, за да се задържи на гърба му, докато конят спре. Това ужасно чувство, че си безпомощен. Че нищо не можеш да направиш. „Забивай пети, вкопчи се по-здраво, викай, крещи — но каква полза? Така или иначе ще полудееш.

По-скоро ще умре, но няма да позволи това отново да се случи“.

Тази мисъл го порази както с това, че му мина през ум, така и със силата на своята убедителност.

„Дали бих го направил? Наистина ли бих могъл да посегна на живота си?“

Отново почувства своята безпомощност. Страхът…

Не смееше да даде отговор на този въпрос. Страхуваше се твърде много от отговора.

От няколко дни Алън ходеше на училище и залягаше над уроците, защото това го разсейваше и бе за предпочитане пред алтернативата да чувства как ужасът, объркването и срамът бушуват в подсъзнанието му. Някои от момчетата, с които се шляеше, забелязаха, че е станал тих и мълчалив и започнаха да го подкачат, че сигурно е влюбен. Можеше да ги набие, но това нямаше да оправи нещата.