Том Клэнси - Едно е най-самотното число

— Просто едно поразително — изкряска Алън. След това запя с пълен глас, който и без това си беше доста мощен: — Аз съм… царят на една страна на запад… и държа… кутията… със зелени…

Мадж никога не беше чувала нито мелодията, нито думите. Хората около Алън притихнаха като омагьосани. Дори грациозните и на пръв поглед невъзмутими създания на Роди бяха вперили очи в него. Наоколо настана пълна тишина, нарушавана само от тиролските йодели на Алън — нямаше друго подходящо описание за начина, по който пееше.

— Да не е пиян? — дочу Мадж някой да пита шепнешком.

Тя поклати глава за последен път. Нямаше значение дали е пиян или трезвен, Алън очевидно не можеше да задържи мелодията. Не беше в състояние да задържи и чинията си. Той я изпусна, понечил да размаха ръце. Костеният порцелан се разби и по пода се разхвърчаха черен хайвер, парченца от гърди на фазан и къмбърландски сос.

— И когато видях… стоглавия звяр…

Това вече не беше песен, а някаква тирада. Алън се мяташе, олюлявайки се насам-натам, размахваше ръце като вятърна мелница и хората бързаха да се отдръпнат назад, когато се случеше да се приближи до тях.

Членовете на групата се скупчиха, като че привлечени от магнит, при тази необикновена гледка.

— Какво му става? — попита Боб слисан.

Сандър остави чинията си.

— Не знам, но…

— Звярът — крещеше Алън. — Той иска… всичко, той иска… Той залиташе все повече, очевидно изобщо не можеше да координира движенията си. Мадж видя, че по челото му внезапно изби пот и щом това стана, виртуалната му личност изчезна, маската му падна, това беше истинският Алън, загубил всякакъв контрол над себе, краката му се преплитаха, очите му бяха като от стъкло, зениците му бяха разширени и неподвижни, лицето му изведнъж също застина в озъбена гримаса. Изглежда, че не можеше да си помръдне главата и я държеше изправена, като че на врата му бяха поставили шина, докато в същото време цялото му тяло се тресеше, готово да се разпадне.

— Той седи в тъмнината и плете мрежите си, а ние всички… всички сме… Сами… Изолирани! Изолационизъм! Аз не мога… свободно…

Краката му някак си се усукаха и Алън политна надолу. Боб, розовото пони, се втурна пръв и го подпря с гърба си. Сандър и Кели също притичаха и успяха да го подхванат, после внимателно го положиха на пода. Алън лежеше със схванат врат и обхванато от конвулсии тяло. Опитваше да каже нещо, но от гърлото му излизаха само някакви сподавени, нечленоразделни звуци.

— Ама той превъртя — учудено изрече Фъргал. Йоркширският му акцент се усещаше повече от обикновено.

— Болен е — отвърна му Мадж, въпреки че в началото и тя мислеше като Фъргал. Но това не й приличаше на „нормална“ лудост и изведнъж й стана жал за Алън, проснал се пред всичките тези хора, зяпнали го с изпълнени с любопитство очи. — Хайде, да го изкараме оттук!

Членовете на групата се скупчиха около Алън.

— Къде живее?

— Някъде в Ню Йорк. Намери адреса, ще се обадим в дома му да видим дали ще намерим там някой да ни помогне…

— Имам номера им — каза Фъргал. — Дава сигнал…

Той зачака с блуждаещ поглед, а другите стояха наоколо с вперени в него очи. Алън лежеше на пода, потрепваше и мърмореше нещо: „Знаме… знаме със странна… емблема…“

— Никой не отговаря — обади с Фъргал след малко. — Освен него в дома му няма никой друг. Включи се телефонният секретар…

— Извикайте линейка — каза Мадж. — Той е зле…

Край тях се трупаха хора, мърмореха, зяпаха.

— Хайде — обърна се Мадж към Кели. — Върни се веднага в стаята си за игра.

Тя коленичи до Алън, за да провери пулса му. Беше ускорен. Той целият гореше — от ръката, с която пипна челото му, закапа пот.

Кели отвори една невидима врата. Другите подхванаха Алън, вдигнаха го и го изнесоха през вратата. Мадж излезе последна и когато се обърна да затвори вратата, съзря в другия край на грамадното претъпкано помещение още един чифт вперени в нея очи. Те бяха на Роди. Гледаше я със същото изражение, появило се на лицето му, когато тя произнесе фразата: „Той е болен“. Усмихваше се отново по обичайния си начин — извивката в края на устните му издаваше едновременно яд и злорадство. Усмивката, която казваше: „Падна ми в ръчичките“.

У дома Мадж не мигна цяла нощ. Не че не искаше да заспи, просто не можеше. Дочака пукването на зората — не в Гърция, а в Александрия, щат Вирджиния, и щом часовникът удари един по-приличен час, преди да тръгне за училище, тя влезе в работната си виртуална стая и даде команда за връзка с Мрежата. Миг по-късно тя беше вече в кабинета на Джеймс Уинтърс. Първите лъчи на утрото се процеждаха през щорите на прозорците и чертаеха по купищата документи на бюрото светли и тъмни ивици. Уинтърс вдигна поглед от книжата и чашата кафе, която явно му беше първата за тази сутрин, ако се съди по леко замаяния му поглед.