Том Клэнси - Едно е най-самотното число

— Мейрид, защо именно орангутан?

Орангутанът я погледна замислено, придвижвайки се с клатещата си походка, и след кратка пауза отговори:

— Червените косми са естествени… само че никой не ме е питал.

— Така ли!

Тълпата пред тях беше по-гъста. Групите на седемте забавиха крачка, след което тълпата вкупом ги понесе към нещо, което Мадж не можеше да види. После тълпата се раздели на две, разреди се и заслиза по разположените от двете страни големи извити стълби надолу. Право пред Мадж, Мейрид и Чин се виждаше балюстрада от изящни каменни колони. Те се приближиха към нея и погледнаха надолу към основното помещение.

— Божичко! — извика Мадж.

— Великият Буда на колело — каза Чин Ших.

— Охо — промълви Мейрид смаяна.

Долу имаше няколко — не, всъщност поне десет хиляди души… И най-чудното нещо беше, че имаше място за всички. Централният „атриум“ се извисяваше десет етажа нагоре и на всяко ниво с площ от петдесетина акра бяха построени арки и галерии. Навсякъде беше пълно с хора, които разглеждаха богато украсените с орнаменти стени и разговаряха с извънземните, удивени от видяното.

И имаше защо.

— Не е за вярване — обърна се Кели към Мадж, след като се бе приближила до една от стените, за да я разгледа, докато се спускаха надолу по широките полирани каменни стъпала към най-ниското ниво. — Това не е авторско творение в обикновения смисъл на думата — каза тя тихичко. — Не са използвани поддържащо гранични технологии, нито пък потьомкински декори или нещо подобно. Всичко е израснало по някакъв начин. Няма несиметрични криви и форми, няма заблуда… изглежда, че всичко е градено молекула по молекула. Като истинско е. Как го е направил?

Мадж поклати глава.

— Той е гений — каза тя, макар че от това признание в устата й закиселя, все едно ядеше лимони.

Групичките на седемте отново се събраха, когато слязоха в главното помещение долу. После бавно продължиха нататък, като се опитваха да спазват известно разстояние, но без да се отдалечават прекалено много, за да не се изгубят. Това ниво водеше към друг атриум, в който се влизаше през още една огромна арка. Когато минаха през нея, очите им направо щяха да изскочат от учудване, защото следващият салон беше още по-голям от предишния, централната му част сигурно беше широка една миля.

— Не е честно — промърмори Алън, който вървеше след Мадж. Поеха нататък през кънтящото пространство, а в същото време групи от странно изглеждащи същества свиреха на различни инструменти и пееха с високи, мелодични гласове. — Как е успял да побере всичко това?

Всички поклатиха глави.

— Добър въпрос — промърмори Мадж към Чин Ших. — Но главното е как е могъл да си го позволи? За да построиш такава виртуална структура, ти е необходима памет, която струва стотици хиляди долари.

— В случая не е точно така — каза Чин, оглеждайки се наоколо. — Той всъщност не е похарчил толкова много — прегледах спецификациите му, преди да дойда. Публикувал ги е. Не че е евтино… но той плаща за пространство, не по-голямо от твоето или моето. Явно е намерил начин да побере цялото това съдържание в пространство, което представлява само една десета от обема, който се предполага, че трябва да заеме. Но е използвал програми за композиране. Сигурно пише директно на ВиртС++ или друг машинен език, като компресира информацията възможно най-плътно.

Мадж отново поклати глава. Май беше започнало да й става навик. Произведението на Роди наистина беше поразително — то далеч надхвърляше нивото на техните виртуални симулации, а според Мадж бе и много по-добро от професионалните, скъпоструващи виртуални структури в Мрежата. Беше нещо повече от опит да направи впечатление на групата — много повече. Това беше неговата визитна картичка, послание, отправено към целия свят и конкретно към обществото на виртуалистите, че той вече официално излиза на сцената и че е фактор, с когото трябва да се съобразяват. Във виртуозността на посланието се криеше дразнещо предизвикателство и Мадж не можеше да не му се възхити. „Просто се надявам това забележително постижение да му помогне да промени отношението към хората, помисли си тя, защото в противен случай…“

Имаше предчувствие, че това ще бъде така. То се засили, когато един час по-късно, след дълга разходка из планината, покрита с изваяни в камъка орнаменти, и из необикновения, осветяван селективно от слънцето пейзаж, те се върнаха обратно и се натъкнаха на Роди. Той стоеше под най-високата част на огромен купол, издялан от грамаден къс мрамор, но мрамор, който излъчва светлина, така че куполът светеше с бяла, студена светлина. Носеше старомоден смокинг с обточени с червена ивица ревери, червена папийонка и червени чорапи. По абсурден начин изгледаше чудесно. Беше заобиколен от тълпа журналисти — някои от тях бяха закачили прес картите си, други просто слушаха, макар че всяка произнесена от Роди дума се записваше някъде в друг сайт и щеше да се появи в медиите още на следващия ден. Възползвайки се от предоставилата му се възможност, той говореше бавно и журналистите попиваха всяка негова дума.