Том Клэнси - Едно е най-самотното число

— Излизаш ли?

— Да.

— Среща ли имаш?

— Не в материалния смисъл.

Той отново примигна.

— Виртуална? Че тогава защо ще излизаш?

— Трябва ми публичен сайт за връзка — отвърна му тя. — За да не бие толкова на очи.

— Защо не използваш функциите за анонимност?

— Някои хора могат да се досетят.

— Аха, разбирам. Имаш намерение да четеш конско евангелие на господин Хакер, нали?

Мадж се намръщи.

— Заслужава си го, но аз нямам време за губене. Отиваме с групата да видим новата му зала за игри.

— Къщата на забавленията?

— И ти ли знаеш за нея? — Мадж беше изненадана. Рик не се интересуваше много от виртуални симулации.

Рик кимна.

— Доста я рекламират по виртуалните новинарски канали — отвърна той. — Говори се, че е направил нещо много сложно.

Мадж поклати глава.

— Впечатленията ми са бегли, но мисля, че е така.

— Ами добре. Ще ми разкажеш всичко, когато се върнеш, нали. — Брат й излезе от „бърлогата“ и се запъти по коридора към стаята си. — Жалко, че няма кой да развали собственото творение на малкия гадняр сега, когато вече го е обявил.

— Ами…

— Хей — провикна се Рик от коридора, — ако искаш да отупам праха на някого, само ми кажи… Гласът му заглъхна, когато затвори вратата на стаята си.

— Не знам дали е законно — провикна се Мадж към коридора, като в същото време се усмихваше. Рик винаги изговаряше на глас онова, което тя таеше в мислите си.

Трябваха й десет минути път с обществения транспорт, за да стигне до втория от двата най-удобни обществени компютърни центъра, които бяха сравнително близо до къщата им. Мадж подозираше, че Роди може да има подслушвателно устройство в по-близкия от тях. Мястото беше доста удобно — малка заличка в един мини търговски център между китайски ресторант и един зоомагазин. Освен това познаваше собствениците. Мадж показа кредитната си карта и взе ключа за кабината. Затвори вратата, настани се удобно в скъпия и много модерен виртуален стол и се включи в Мрежата. Предметите около нея потънаха като в мъгла. Тя се възпря да не изхълца, както винаги й се случваше.

Светът около нея стана виртуален, разтваряйки се в доста неутралното „непосредствено“ пространство на обществения център. Стените бяха боядисани в бежово, а източникът на светлина беше скрит. Около нея имаше само празно пространство. Мадж зададе координатите на собственото си работно пространство. Заобикалящата я среда веднага бе заместена от белотата и стоманения му блясък.

Времето във „вилата“ беше съобразено с атинското. В Александрия, щат Вирджиния, може и да беше тъмно, но светликът вече беше обагрил небето над Пелопонеския полуостров във виолетовосиньо и зората се спускаше над гръцките острови.

Мадж се приближи до един от стенните шкафове, отвори го и прегледа различните иконки и символи на онлайн ресурсите, които пазеше там. Шкафът не беше добре подреден. В момента приличаше на чекмеджето, в което Мъфин държеше играчките си. Беше пълен с блокчета и пирамидки, сфери и разни други миниатюри на „реални“ предмети, представляващи най-различни места и услуги във виртуалния свят. Нещо я бодна по ръката, докато ровеше в шкафа.

— Ох — изохка тя. — Ох, ох — нещото я бодна отново. Тя го грабна и го издърпа. Беше мъничък макет на Тадж Махал. — По дяволите — Мадж разтърси иконката, за да „отвори“ виртуалното й съдържание.

Веднага се чу дрънченето на ситар и се разнесе силният аромат на пикантно ястие. Висок човек с тюрбан на главата и събрани като за молитва ръце се поклони дълбоко и каза:

— Десет процента намаление, ако посетите ресторант „Ал Акбар“, Фолс Чърч, Вирджиния. За резервации се свържете с…

Мадж се засмя и тръсна леко иконката, за да се свие отново, след това я пусна обратно в чекмеджето. „Трябва да я дам на мама за виртуалната й колекция“. Бръкна по-дълбоко в шкафа и най-после намери онова, което търсеше — позлатено домино, украсено по краищата с пера. Такива домина са носили по време на маскените балове във Венеция, когато била град империя и владеела моретата.

Тя вдигна маската и започна да я върти насам-натам в меката вечерна светлина на работното си място, като се възхищаваше на блясъка на златото. Естествено, маската не беше истинска. Тя символизираше една виртуална идентичност. При поставянето й информацията за виртуалната ти личност преминаваше през функция за анонимност от висше ниво, така че никой друг в Мрежата да не може да те „познае“ или да използва аналитична програма, за да открие важна или лична информация за теб. При този метод за анонимност имаше много по-малка вероятност да привлечеш вниманието на хората (като Роди), които обикновено търсят доказателства, че представяш виртуалната си персона чрез собствения си сайт, като се опитваш да прикриеш местонахождението си и собствената си идентичност.