Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Мадж каза с въздишка:

— Добре. Ще дойда. За късмет утре вечер съм свободна. Къде ще се срещнем?

— В публичен сайт. Ще ти пратя адреса. Откриването е в осем вечерта. Ще позакъснеем, както е модерно.

Мадж кимна:

— Добре.

— Разбрахме се — каза Фъргал и се надигна. — Имаш ли си резервна личност?

— Да. Татко има няколко анонимни виртуални адреса за всеки случай. Ще ми заеме един от тях.

— Чудесно. До утре в осем часа.

Фъргал се отправи към изхода, махна й с ръка и затвори вратата след себе си.

Мадж подпря брадичката на ръцете си и впери очи в иконката кубче пред себе си.

— Ще станеш кривогледа — чу се гласът на Мъфин от другата страна на масата. — Ако не престанеш, очите ти ще залепнат.

— Мъф — промълви Мадж след малко. — Откъде си чула това? Очите не залепват.

— Мама го каза на татко вчера — отвърна сестра й и внимателно обърна страницата в книгата си с картинки. — Мадж, ето го! Архипелагът.

Тя вдигна гордо книгата, за да я покаже на Мадж. Тя погледна към нарисуваната крилата фигура.

— О, Мъф, това с археоптерикс.

— Точно това ти казах — отвърна Мъфин, сложи книгата обратно на масата и отгърна с удоволствие следващата страница. — А това тук е трицераплопс.

Мадж се усмихна и стана да си приготви още една чаша чай и докато чакаше водата в чайника да кипне, погледна малкото синьо кубче от нейната страна на масата. Почувства отново как космите по тила й настръхват и незнайно защо потрепери.

Седнал в мрака, той разплиташе нишките на съдбата, сплиташе ги отново, навързваше ги една с друга и ги трупаше настрана, готови за употреба.

В Пещерата на планинския цар бе тъмно. Предпочиташе да бъде така. Роди пестеше светлината, за да може да я използва най-ефективно. Подобно на повечето творци, не му трябваше да гледа в ръцете си, за да знае какво прави.

В мрака около него творенията му шумоляха и се стрелкаха насам-натам. Не беше необходимо да ги вижда, а знаеше, че и те предпочитат да не го виждат. Той беше суров господар на своите поданици и му предстояха далеч по-важни неща от грижите за тях или улесняване на живота им.

В крайна сметка собственият му живот също не беше лесен. Защо пък техният да бъде? Да се иска това от него, би било прекалено. Той имаше да върши толкова много неща…

Роди раздели лизиновите и цитозиновите връзки във веригата ДНК, върху която работеше, разгледа ги внимателно, после се протегна в мрака и взе една нишка РНК преносител, която си беше приготвил предварително. Постави я на мястото й и остави нишките сами да възстановят формата си, като ги наблюдаваше внимателно. Макар и тази част от процеса да протичаше безпрепятствено от само себе си, все пак трябваше да се наблюдава. На някои места и в дадени моменти се налагаше човек да промени правилата, по които ставаше усукването, за да се постигне специфичен ефект… а именно специфичните ефекти бяха целта на заниманието му.

Роди се ухили в тъмнината — по-скоро една наподобяваща усмивка гримаса, в която нямаше никакво веселие.

„Ще си го получиш, Алън“, мислеше си той.

Трудно е да си гении. Още по-трудно е, когато никой не го знае. Но най-лошото е, когато някой го разбере… и реши, че е хубаво да има край себе си един послушен гений, за да може да го използва за собствените си цели.

Като че ли Роди си нямаше своя работа… и собствена представа за това, какво е „полезно“.

„Варварин“, помисли си той и се взря отблизо във веригата ДНК, за да провери как се е навила спиралата. След това прекара още няколко метра през ръцете си и видя, че се налага да поработи върху още няколко места.

— Хубаво — беше казал Алън, когато дойде тук последния път. Като някой облечен в кожи гот, зазяпал се в тавана на Сикстинската капела: „Хубаво“. „Той изобщо няма понятие за какво става въпрос“, помисли си Роди. „Макар и да смята, че всичко е под негов контрол“.

Но много скоро положението щеше да се промени.

И Алън щеше да си изпати. Той беше виновен, че групата постъпи така с Роди. Идеята Роди да се набърка във виртуалния проект на Мадж и да го промени малко беше на Алън. Е, не съвсем малко. Неизвестно защо, Алън не си падаше много по Мадж. Роди не знаеше, нито пък искаше да знае каква е причината. Членовете на групата не му бяха особено приятни, но той не се държеше лошо с тях — и без това бяха толкова жалки, липсваше им творческа мисъл в широкия смисъл на думата и не ги биваше да изпипват детайлите.

А Мадж направо рухна след този наистина доста елегантен и добре структуриран нагледен урок и настрои групата срещу него. Все още му се струваше невероятно, че тя беше имала смелостта да постъпи така, вместо просто да му благодари за урока. Тъпотата й го учудваше и вбесяваше. Освен това Алън не обясни на групата каква е цялата работа, каква е целта… а именно това трябваше да направи. Нали в крайна сметка непрекъснато повтаряше, че е единственият човек, който наистина разбира Роди…