Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Но всичко това ставаше пред очите на Мадж. Беше там. А под нея и около нея пейзажът се разкриваше все по-ясно с отминаването на здрача. Далече долу, на мили под краката й, се виждаха зелени поля, планински вериги и реки, които се виеха из най-различни местности. Тя стоеше на един балкон, който се издигаше може би на пет, дори осем мили над този пейзаж. Онова, което виждаше, не беше плоско. Земята се надигаше нагоре около нея от всички страни. Мадж присви очи и вдигна глава, за да потърси хоризонта, но такъв нямаше; отвсякъде беше заобиколена все с тази земя с реки, езера и дори морета. Всичко това се завъртя над главата й, нагоре и после надясно зад слънцето. От отвъдната страна мракът се плъзна по огромната кухина на въртящата се около слънцето черупка и там, където тя препречваше пътя на светлината, всичко потъваше в мрак.

Мадж си пое дъх. Стоеше на мястото си, гледаше нагоре в почуда и клатеше глава. Въртящото се кълбо беше кухо, приличаше на цяла слънчева система от материя, закрепена по вътрешните страни на сферата и с изкуствена звезда вътре. Един свят без небе, без нищо друго, освен още и още земя, накъдето и да погледнеш, със затворено в средата й слънце. Балконът, на който стоеше, беше част от планина. Мадж се надвеси над ръба на стената и отново затаи дъх, защото цялата планина бе покрита с издялани в камъка прекрасни плетеници от странни форми и символи, които стигаха чак до балкона. Зад нея, украсена с не по-малко красиви орнаменти, имаше врата, която закриваше входа на тунел, водещ надолу към сърцето на планината, откъдето се чуваше далечна, чуждоземна музика.

Космите на тила й настръхнаха. Мадж се извърна да погледне странния и учудващ пейзаж и изкуственото слънце над главата си. Когато черупката направи пълен кръг около него, половината свят се окъпа в светлина; докато другата половина бе обвита в мрак, а в пространството пред нея се появи надпис, изписан с пламтящи букви:

ЕЛАТЕ В КЪЩАТА НА ЗАБАВЛЕНИЯТА

Мадж си пое няколко пъти дъх, поглъщайки с очи зашеметяващата гледка, след това отвори ръка, „отърси“ от нея виртуалното съобщение, смачка го на топка и го захвърли встрани. Белотата на работното й място, цветът на тухлите и плочите в кухнята отново се появиха. Нахлулите през прозореца слънчеви лъчи позлатиха къдриците на потъналата в своята книга Мъфин и всяко отделно косъмче запламтя.

Иконката на съобщението стоеше на масата — един безвреден куб, който Мадж гледаше втренчено.

„Може да е отвратително малко чудовище, но господи, какъв виртуален свят е създал!“ — помисли си тя.

Някой отново почука на вратата „зад“ нея и Мадж вдигна поглед.

— Влез.

Вратата се отвори. Фъргал промуши глава.

— Заета ли си?

— Преглеждам си пощата — отвърна тя, почти облекчена, че ще има с кого да си поговори след онова, което бе видяла. — Хайде, влизай, де.

Фъргал влезе с бавна стъпка, оглеждайки се наоколо.

— Хубав ден — каза той. — Иска ми се времето винаги да е такова.

— В Гърция е винаги такова — каза Мадж с лека въздишка. Какво ли не би дала да замени лятната жега и влажния въздух на окръг Колумбия с миришещата на море горещина на гръцките острови. Да бъдеш там наистина беше прекрасно. Веднъж бе ходила в Гърция през една незабравима ваканция, но заплатата на баща й не позволяваше често такива пътешествия.

Фъргал се настани на стола, на който бе седял Уинтърс и разгледа смачканите съобщения.

— И на теб ти пише, нали? — попита той.

— Да, няма никаква промяна.

Мъфин вдигна поглед от книгата си.

— Мадж, двама Невидими приятели ли имаш?

— Не, миличко — каза Мадж развеселена. — Фъргал е тук, той е от групата ми за виртуални симулации, иска да си поговорим. Кажи здрасти на Фъргал.

— Здрасти — каза Мъфин и отново се върна към книгата си, като помаха с ръка към „празния“ стол, без всъщност да поглежда към него.

— Тя ти каза здрасти — съобщи Мадж на Фъргал. — Мисли си, че си Невидимият ми приятел.

— Сладурана.

Мадж се усмихна.

— Няма да си на това мнение, ако нейният Невидим приятел цял час те е навивал да й купиш нова кукла, въпреки че вече има шестстотин.

— Осемдесет и шест — уточни Мъфин иззад книгата си.

— Все едно — каза Мадж и отново се обърна към Фъргал. Всъщност повечето от тези виртуални съобщения повтарят едно и също. Аз съм „най-калпавото същество на света“, ако цитираме господин Лофисър.

— В какво отношение?

— Във всякакво. За каквото се сетиш. Но не за това си мисля в момента. — Мадж протегна ръка и изглади последното съобщение, за да се покаже отново стаята за игри на Роди. След това спря за момент и даде команда на собственото си виртуално пространство да задейства закодиращото говора устройство, като включи и Фъргал, за да не могат контролните опоненти в стаята за игри на Роди да уловят за какво си говорят, докато я „разглеждат“. — Виждал ли си го?